Източната граница на европейската култура

от Ханс Хайнрих Шедер

 

Преди осем години един германски историк писа за „местещата се източна граница на Европа” и обърна внимание върху опасността, която постоянно се е появявала в историята на последните три хилядолетия, заплашвайки откъм азиатския изток всичко, което се нарича европейска свобода, ред и култура. Той направи общ исторически преглед на събитията до победата при Таненберг в 1914 година, която изглежда да беше образувана една здрава бариера срещу тази опасност, една бариера, която устоя и на болшевишката революция от 1917 г. и на безсмисленото ново устройство на източната част на средна Европа, с което се целеше само увековечаване обкръжаването на Германия. От тук изхожда първото настойчиво напомняне до западните народи, да се сплотят срещу новите заплахи откъм изток.

 

От тогава насам тази опасност става все по-голяма, днес тя призовава на решителна борба обединените отбранителни сили на Запада, под водителството на Германия. В подобна епоха добре ще е и за непрофесионалния историк да прозре големите световно-исторически причини, които се крият зад бунта на болшевизма срещу Европа.

 

Това, което днес се нарича болшевики, не кога се наричаше хуни, авари, монголи. Ние знаем, че Европа е придобила своята единност не само чрез създаването на една обща култура, но и чрез народностното обособяване на така наречените индоевропейци, т. е. германци, романи, славяни, келти и т. н. Тези народи започнаха да проникват в цяла Европа преди повече от четири хиляди години и да се затвърждават в така придобитите селищни и културни пространства чрез съответни пристъпи, достигащи до предна и средна Азия. Те поставиха началото на големите движения, които можем да проследим от предисторическо време до походите на норманите и викингите преди хиляда години, дори до морските пътешествия по всички морета на откривателите, с които преди 400 години започна нова епоха в световната история.

 

Но с тях, особено от последните две хиляди години насам, се намират в борба племената на азиатските степи от Каспийско море и Аралското езеро чак до Манджурия. От тук се появиха хуните, които в четвъртото столетие от нашето леточисление разгромиха първото германско царство, царството на готите, което тогава владееше голяма част от Русия, проникнаха до Франция и Италия и раздвижиха целия източно-германски свят. Те бяха последвани от аварите, владичеството на които хвърли в бедствие славянските племена от 6-о столетие насам, и заплахата, от които бе сломена едва от Карл Велики. Голямата тюркска империя от 6-о столетие, която скоро се разпадна на две части - източна и западна, но в края на 8-о столетие наново се обедини, изнесе своите западни предни позиции чак до Волга. Тук се появи в кратко време самостоятелното царство на хазарите, в северната част, на което влизаше държавата на волжките българи. Докато в 10-о столетие хазарите бяха смъртно засегнати от русите под водителството на Светослав, произходящ и ият, от норманска кръв владетел на Киев, волжките българи се запазиха до 13-о столетие бяха пометени едва от бесния натиск на нахлулите също така от източните степи монголи.

 

От 7-о столетие насам, единственото голямо народно-религиозно движение, което предна Азия излъчи от себе си, са завоевателните походи на миналите към Исляма араби, успя да обнови на съвършено друга народностно-културна база обширната световна империя, съставена от големите притоци на народностни маси от централна Азия, и простираща се от Индия до Нил и нататък, която някога бе създадена от арийските перси и която доведените от Александър гърци в Азия, и по-късно римляните, искаха да запазят за индо-европеизма поне в нейната западна част. Един от източните степни народи, турският народ, намери достъп в халифата по съвършено същия начин, по който столетие преди това германците намериха в Западната Римска Империя. Отначало те идваха като откупени за военна служба военнопленници и като желани наемници, след това се издигаха до горни и висши офицерски служби, преминаваха в управлението на страната и си осигуряваха водителско место в повечето отделни държави, на каквито се разпадна халифатът. В края на хилядолетието от настоящата ера турците имаха вече неоспоримото политико-военно водителство в ислямския свят. Свързаните с тежки жертви, но политически безрезултатни за Европа опити на епохата на кръстоносците, да поставят пак, както някога крак върху предно-азиатските земи, окрилиха само възхода на турците, които под формата на държава на османците се изправиха като ислямска сили срещу Европа. От 16-о столетие до края на 17-о столетие османците представляваха най-силната опасност за Европа, в защита срещу която германизма от югоизтока изигра тъй блестящо своята историческа роля. Но като носители на ислямската култура, развитието на която спряха, от една страна, като, от друга страна, се приобщиха напълно към богатите й плодове, османците застъпваха идеи за държава, култура и нрави, които имаха общи корени с тези на западното средновековие. За жителите на азиатските степи, ислямската култура служеше като един вид примамка, в която нахлуващите от далечния изток сили се разбиваха или се настаняваха.

 

От особена важност е да се подчертае, че подобна примамка не съществуваше за ония номади на изтока, които нахлуваха от вътрешността на Азия непосредствено в източна и средна Европа.

 

По времето, когато се появиха държавите на хазарите и на волжките българи в източна Русия, никаква част от руското пространство не беше още включена в европейската култура. В 9-о столетие беше основана Киевската държава от шведските варяги, които поради малобройността си бързо се претопиха в компактните славянски племена. Ако тази държава търсеше още в самото начало да си създаде връзка с Цариград и с Източната Римска Империя и да я закрепи в следващото столетие чрез приемане на християнството, то ръководни начала за това бяха на първо място все пак политически и стопански съображения. Всъщност тя още в самото начало се показа също така силно повлияна от първообраза на съседната й, в последствие завладяна от нея, държава на хазарите и с това от типа на държавното устройство на източните номади, чиято главна цел е осигуряване завладяването на търговски пътища и търговски градове, без оглед на останалото население на владените земи, особено на селското население. Към това се прибавя и обстоятелството, че вече в 10-о и особено в 11-о столетие пътищата от Киев към Черно море, към Дунава и към Цариград биваха постоянно прекъсвани от появяването на нови източни племена в южно-руските степи. Когато в 12-о столетие, след залязването на Киев, се появиха руските държавици на североизток, между Волга и Ока, техният възход се обуславяше в значителна степен от благоприятното положение, създадено от търговските пътища между Балтийско море и Новгород, от една страна, и от държавата на волжките българи и на намиращите се в търговски връзки с нея ориенталски страни, от друга. Наистина, по това време националното съзнание на русизма намираше опора главно в отделената от Цариградската патриаршия, църква. Но тя ставаше все повече и повече средство за власт в ръцете на автократичните велики князе на Москва: и тя окончателно стана това, след като през 1721 година Петър Велики отстрани патриарха и създаде Великия Синод като чисто държавна институция.

 

Монголското владичество, което в 13-о столетие се разпростря над цяла Русия, до Дюна и Днестър и основаните, от което държави в Казан и Астрахан - наследили държавите на волжките българи и на хазарите - бяха покорени от Москва едва в 16-о столетие, не означава следователно в никакъв случай прекъсването на някаква връзка между Русия и Европа, която да е била наново възстановявана след неговото преустановяване. Русия е принадлежала към Европа в предмонголско време толкова малко, колкото и всякога след това и със своето въздействие върху оформяването на руската държава и на руснака въобще, монголите можаха да потвърдят и затвърдят само това, което предшествуващите столетия бяха вече направили за ориентирането на русизма към изток. Руската история от началото на монголската епоха е история, на както конвулсивните, така и напразни опити, да се мобилизират в Европа онези сили, които държавите и народите в Европа биха могли да използват за себе си. Същевременно тя подчертава на всяка стъпка безплодните усилия, да се поставят на служба в Русия германски държавници, офицери, чиновници, изследователи и учители от една страна и занаятчии и селяни, от друга, без никаква връзка с германското им отечество. Това, което те са дали от себе си е било в най-добрия случай от полза само за русизма, като са го засилили в борбата му срещу Европа.

 

Европа не е там, където е Русия. Ако, от друга страна, си зададем въпроса, кой беше и е в състояние да брани Европа и границите на нейната култура срещу разбойническите и разрушителни сили на изтока, то това не бяха още старите индоевропейци, които постоянно вливаха нови струи благородна кръв в азиатския изток, а също така не и по-късните германи, които в началото на средните векове направиха възможно проникването до Елба, до Заал, до Майн и до горното течение на Дунава, чрез съдбоносното изоставяне на германския изток в ръцете на славянството и на племената от вътрешността на азиатските степи. Едва германците се явиха като защитници и гаранти на източната граница на европейската култура. Това стана чрез най-голямото събитие в историята на германския народ от средновековието: чрез колонизирането на германския изток, което започна с основаването на областите от Холщайн до източните Алпи под Карл Велики, продължи с преминаването на германски селяни и граждани отвъд Елба, Одер и Висла и достигна върха си в големите политико-стопански предприятия на германския Рицарски Орден и германската Ханза, за да спре и намери своя упадък след разгрома на германската империя, с изчезването на която колонизаторите загубиха политическата и морална опора на своето дело.

 

В борбата за европейската източна граница винаги се е касаело и се касае до защита на свободата на човека, тъй както тя е очертана от германските колонизатори на изтока от средновековието: защита на човека, който се е преселил там, да осигури запазването на западната култура срещу постоянно нахлуващите от изток сили.