Новият германски театър

М. Матлиев.

 

Северният елемент се налага в личността на Шекспир, - като реакция на френското влияние върху немския театър на седемнадесетия вeк. Английският драматически писател е сроден на немската душа, той сочи пътя и на нейното театрално развитие. Необуздан дух, замах, широка идейна концепция, култ към гения, необвързан от никаква обществена сила, са характерни белези на епохата Sturm und Drang. Скъсването на чуждите вериги създава ново творчество, което Хердер формулира чрез национален дух, съвременно разбиране и настоящи условия. На тази основа Лесинг, Гьоте и Шилер можаха да изградят драма, подобаваща на непохабения дух на северния човек. Наложилите се проблеми създават идейност на родна почва; социалното и политическо разширяват обсега на сцената. Националният театър беше създаден, а национално обединена германска държава не съществуваше.

 

Но по-късно романтиците се оттеглят от действителността, предопределена от съдбата, според разбиранията им. На техните форми са чужди реалистично разработените и психологически вдълбочените типове на съвременниците Клайст Граббе, Грилпарцер и Бюхнер. Наедно с либералните актуални тенденции на „младогерманците”- Junges Deutschland - тези писатели подготвят реализъм и неговия култ към истината. Въпреки противодействието си, новоромантиците не можаха да сломят апостолството на реалистите Зола, Толостой, Ибсен и Герхард Хауптман. Той продължава линията му, а Хуго фон Хофманстал по-късно внася дълбочина, жизненост и красота на формата в сценичното изкуство, което беше тръгнало към пресъздаване чрез едно измерение.

 

Последните десетилетия показват последователния резултат на това тук бегло означено развитие. Сцената е имала претенциите да бъде обективен изразител на времето си. Изкуството се е налагало като самоцел и от друга страна, като тенденциозна политическа пропаганда. Изключително талантливи режисьори съумяват да подберат актьорски персонал от първа величина, в който изпъкват най-вече индивидуални творци на образи. Режисурата се развива в лицето на Отто Брам, приемника му Макс Райнхард, Леополд Иеснер, Ервин Пискатор и др. Първите трима са жреци на един вид „камерен” театър, определен за малък кръг зрители. Те не творят в ширина, а в дълбочина. Пискатор се налага като представител на съветския пролетарски театър. Той завладява с масовите си сцени и е на мнение, че пиеси без лява тенденция нямат право на представяне.

 

Очевидно, театъра преди националсоциалистическата революция не носи в себе си единен дух. Специализацията на сценичното изкуство в известни насоки внася оригиналност и разнообразие. Самостойността му твори независима художественост, без оглед на обществения живот. А националсоциализма е, преди всичко, обществено-политическа идея. Силната реакция, налагащите се противоположни на миналото условия и разбирания изменят коренно действителността.

 

Докато първият национален театър в Германия изпревари държавното национално обединение на народа, днешното развитие върви по противоположен път. Сега общественият живот иска да подготви духовния. Заради това могат само да се предполагат новите предпоставки на културата. Старото съревнование на германизъм и християнство се появява отново. Намерения съвместен израз в готическия стил, като светоглед, не бе траен. Из това съревнование се породи пантрагизма у Хебел, из него проличават днес първите стъпки към създаване на нов жизнен смисъл. Германизмът започна да взима надмощие над християнството. Самостойност и самонадеяност предизвикват може би тази „революция на кръвта”, която потъпква християнската „трагично-хероична религия”. Но този светоглед не е още изразен. Образът му е неясен, непрозорлив. Ето защо всички начинания из културния живот не могат да бъдат трайни, ако не се потвърдят от постепенно налагащото се време. Дотогава всичко остава мъртва теория.

 

Германската революция не е рационалистична или религиозна. Тя е морална. Земя и кръв определят новия немски човек. Националсоциализмът иска да съживи старогерманския мит, който да сътвори равноправие, първично социално чувство на общежитие чрез самопожертвувателност.

 

Тази е причината за коренно изменените критерии и разбирания. Докато драматическото изкуство преди 1933 година виждаше в Шилеровите пиеси „Дон Карлос”, „Орлеанската дева” и „Вилхелм Тел” личен конфликт на отделен човек, националсоциализма подчертава в постановките държавният елемент като висша инстанция над индивида. Личността е била на преден план през времето, когато на държавата е било гледано като на административна единица. А новото течение иска да я преустрои, за да създаде единствено възможната форма на национално обединен и социално определен живот.

 

Според днешните разбирания, театъра трябва да е функция на политико-обществената сила в Германия. Като такъв, той не може да бъде друго освен възпитателен институт в смисъла на новото време. Отново се търси връзката между театър и държава. Нов хероизъм движи актьорите - като частици на народа. Култа към масата се явява като резултат на преодоления индивидуализъм. И така, отделният човек е ценен само като нейна съставна част; а погледа му трябва да се съобразява с нивото на масата.

 

Израза на тази идейна основа не е още създаден. Търсенето внася нови перспективи и подчертава ансамбловата игра. Възкръсва наново народният театър, в който сцената се прелива в салона на публиката. Всички творят взаимно, обаче формата на този театър, на която ще се върна друг път, не е новосъздадена. Тя се осланя на древногръцката арена и старогерманския тинг, употребява говорещи хорове и представя широко заложени масови сцени. И тъй Германия е на път да създаде обществено-политически театър за народа - главен носител и творец на новия живот. Обаче сегашните някой път крайни мерки по-скоро пречат, отколкото да подпомагат развоя. Едва умереността, която развитието ще донесе след себе си, може да създаде театър с трайно оформена, дълбока идейна основа.

 

II.

 

Голяма част от именитите режисьори и актьори трябваше да напустнат Германия поради неарийския си произход. Като се помисли, че измежду тях са Макс Райнхард, Леополд Йеснер, Елизабет Бергнер, Фриц Кортнер и д-р. вижда се, какви усилия трябва да бъдат положени, за да се създаде наново национално обоснован и за пръв път расово-единен театър.

 

На първо място днес стои Staatliches Schauspielhaus в Берлин, който дава тон на целия Райх. Негов главен интендант е Густав Грюндгенс, познат на българската публика от екрана в роли на студен, пресмятащ човек, в който сякаш няма душа, а само разум. В тези роли той наложи неоспоримият си талант и на сцената. Негова задача в държавния драматически театър е да съставя репертоара и актьорския ансамбъл, заедно с драматурзи и режисьори. Въпреки това, Грюндгенс ежегодно изнася блестящо много сложни роли.

 

В сегашния актьорски персонал на Staatliches Schauspielhaus са ангажирани Хермина Кьорнер, Кете Голд, Вернер Краус, Лотар Мютел, Паул Хартман, Фридрих Кайслер, Бернхард Минети и др. Тези избраници на сцената са достигнали до голяма висота, именно в ансамбловата игра. „Звездата”, наложила се от филма и на театралното изкуство, се измества все повече. Взаимоотношение, съвместно въздействие, общи воля и цел движат актьорите. Общността на ансамбъла не бива да се надхвърля от индивидуалния талант. Предпочитането на ансамбъла пред играта на отделен актьор, за когото партньорите са повече или по-малко кулиси, не е създадено, но още по-силно затвърдено от националсоциализма, който тачи преди всичко обществото, а после отделния човек - и то само като частица от обществото.

 

Стилът на игра е реалистичен. Одухотворената роля е близо и до плътта. При това актьора съзнава ясно, че се движи между кулиси, а не между високите фасади на големия град, че стъпва на дървения под на сцената, а не на асфалтния паваж. Германският актьор цени най-високо думата измежду всички изразни средства. Тя определя мимика, движения, тон на гласа т. е. техниката на игра. Тъй, театърът запазва литературното в словесността си. (Това не се отнася обаче и до наново въведената сцена на открито Freilichtbühne, заимствувана от древногръцкия и древногерманския стил, в която преобладава движението като изразна форма).

 

Репертоарът на Staatliches Schauspielhaus има точна ориентировка: неговата цел е да твори бъдещето (преди всичко, обществено-политическото) с ценностите създадени и оставени от миналото, да удостовери и означи развитието му. През миналия и началото на настоящия сезон са изнесени следните пиеси: Шекспир „Крал Лир”, Лесинг „Мина фон Барнхелм”, Гьоте „Фауст” I и ІІ част и „Егмонт”, с музика от Бетовен, Скриб „Чаша вода”, Хеббел „Гиг и пръстена му”, Клайст „Принц фон Хомбург”, „Битката на Херман”, Ханс Йост „Шлагетер”, „Тома Пейн”, Ханс Шварц „Бунтовникът на Англия”, „Принц Пруски”, Е. Г. Колбенхайер „Джордано Бруно” и др.

 

Програмата сочи ясно волята към многостранност: културен, възпитателен институт и носител на съвременен дух - Лесинг, Гьоте, Клайст и Ханс Йост, Ханс Шварц, Е. Г. Колбенхайер. Докато последният е преди всичко епичен писател, въпреки намеренията, да направи сцената носител на4 философията си, Йост и Шварц са най-видните представители на днешната германска литература.

 

В „Шлагетер” е пресъздаден едноименния германски борец за свобода. „Бъди каквото щеш, но имай смелостта да бъдеш това, което си”. Тези думи из дневника на Лео Шлагетер са напътствували Ханс Йост при творчеството на тази негова драма. Тя стана символичен израз на новоразбунтувалият се германски дух, бе почувствувана като изповед на съвременното новоизграждане на народ и държава чрез самопожертвувателност. Преди няколко години тази пиеса направи голяма сензация, въпреки че днес не се играе вече редовно.

 

Ханс Шварц е един от най-близките приятели и сподвижници на Артур Мьолер ван ден Брук - идейният предшественик на националсоциализма, чиято книга Das dritte Reich стана символ на нова Германия. Както Мьолер ван ден Брук, така и Ханс Шварц (всеки за себе си) вижда силата на духа, единство, организация, олицетворена в Прусия. От нея изхожда праволинейността, към която трябва да се стреми днешният германски политически войник. Той чувствува невъзможността да се отделят в два света обществения и духовния живот. Лириката и драматиката му ги обединяват в чисто германски образи с качествата на твърдия прусак.

 

Творчеството се движи в тесните рамки на собствената съвременна действителност, възкресявайки миналото, което има общи черти или е спомогнало за резултата на близкото развитие. Националсоциализма насочва духа в тази посока и въздига политическото като цел на средствата - изкуство, литература и пр. Ето защо ще се засили политическия елемент в писмеността за сметка на чисто човешките проблеми, третирани извън всекидневието или в него, които въздигнаха германската литература в дълбочината и сериозността й. Изследването на днешните германски писатели ще има предвид налагащия се идеен обрат, конкретната задача на твореца в големия строеж на обществен напредък на национално определения и социално осъзнат светоглед. Негов израз в края на краищата трябва да бъде и Staatliches Schauspielhaus, най-вече при представянето на съвременни парчета, а и в цялата предначертана линия на въздействие.

 

За да разшири кръга на влиянието си, преди няколко месеца държавата създаде в предишния Deutsches Künstler Theater в Берлин новия Staatstheater Kleineshaus. Неговият репертоар е по-лек. Преди десетина дни се даде за първи път „Идеалният мъж” от Оскар Уайлд и Шекспировата комедия „Двама господа от Верона”. Двата театъра искат да се допълнят, изчерпвайки в репертоарите си различните жанрове от пиеси на художественото сценично изкуство. И на този театър не липсва добрия ансамбъл, Мария Хоппе, Виктор де Кова и др. известни актьори изнасят разнообразния, последователен и систематизиран репертоар с успех.

 

III.

 

Поради неблагоприятните общи стопански условия, частните театри са сравнително малко на брой в Германия. Но тези „няколко” съумяха да запазят най-ценното си качество: волята към интензивно, дълбоко изобразяване, с което говорят на малък кръг хора, а не на народната маса. Те все още следват пътя на „камерния” театър, който няма претенции да действува в ширина.

 

Deutsches Theater, в който Макс Райнхард на времето концентрира творчеството си, се държи още на завидна висота. Приемникът на Райнхард е талантливия Хайнц Хилперт, познат и като филмов режисьор. Той съумя да внесе технически добре изработени пиеси с политическа подкладка в репертоара на театъра, без да накърни старата атмосфера на одухотворено художество. През миналия сезон Хилперт се отличи с постановките на „Света Йоана” от Бернард Шоу - в главната роля Паула Весели - и Молиеровият „Жорж Данден” с Хайнц Рюман и Доли Хаас. Този сезон се дават Гьотевата „Ифигения” и някои нови пиеси.

 

Наедно с Deutsches Theater трябва да се споменат и останалите видни частни театри, които могат в разстояние на цяла година да играят една единствена пиеса при пълни сборове. Пиесите са толкова детайлно обработени, че духа е еднакво бодър при първото и последното представяне. Това най-вече се отнася до берлинския Renaissance Theater, който представя целият минал сезон „Ветрилото на Леди Уиндермир” - в ролята на Мис Ърлин - Хилде Хилдебранд. През тази зима същата актриса играе главната роля в „Мадам Сан-Жен”.

 

Откриването на Agnes Straub Theater, предишният Kurfürstendamm Theater, е голямо събитие за Берлин. Критиките изказаха надежди, че ще се създаде още един ценен храм на високо, истинско изкуство. Агнеса Щрауб е единствена в многостранността си. Днес тя играе г-жа Алвинг в Ибсеновите „Призраци”, утре „Кендида” от Шоу, после някоя класическа роля, за да свърши с някакъв комичен образ. Турнетата на нейният ансамбъл са й създали име с европейска известност. Обаче ансамбъла няма като чели днешните насоки, в конкретния им смисъл. Агнеса Щрауб е „звезда” в най-положителния смисъл на думата. Нейното индивидуално изобразяване е носено от чувство и голяма рутина, северна дълбочина и женствена нежност. Тази зима в нейния театър се играят освен някои нови, не много значителни пиеси, „Сафо” от Грилпарцер и Гьотевата „Стела”, която според берлинската критика е „изобразена от чувствителната жена Агнеса Щрауб в най-висш блясък. А играта е възвеличила стилизираното предаване в самостойна ценност”. („Берлинер Тагеблат”).

 

Излишно е да се изброяват останалите частни театри, след като се направи опит да се означи техния път чрез най-видните им представители. Вижда се, че частните театри все още следват пътя на по-широко, културно и одухотворено творчество, като се мъчат да се отзоват на съвременните изисквания. Докато държавните театри навлизат ловко и критически в предначертания път, сцените на открито са изцяло средство на политическа пропаганда, а частните театри в по-голямата част от репертоара си запазват известен неутралитет, разнообразен от няколко пиеси с по-актуален характер. Това се дължи главно на недостатъчното разстояние от непосредствените събития, което е нужно за творчество в духа на известна епоха. Докато първият германски национален театър беше вече създаден, когато нямаше още национална държава, сегашната националсоциалистическа трябва да очаква оплодяването, растежа и узряването на културата, което ще донесе след себе си необходимото разстояние. Тогава съдържание и форма ще съответствуват по-добре един на друг.