Щит пред Европа

За духовните устои на германския войнишки дух

 от майор д-р Вилхелм Емер

 

 

Ето Втора зима вече пълчищата на Сталин се опитват да атакуват източния европейски фронт в една борба от наистина континентални размери и от континентално значение. Войниците от 6-а германска армия заедно с един хърватски полк и две румънски дивизии защищаваха Сталинград до последния човек, задържайки няколко съветски армии, с което дадоха възможност за устройването на един стратегически по-благоприятен фронт. Как можаха да принесат такава жертва - това може да се обясни само с едно истинско войнишко държане, първопричините на което ни разяснява тук един съвременен войник и философ.

 

Материалните битки от последните две години на Световната война 1914/18 г. дадоха повод да се мисли, че отделният боец е изиграл завинаги своята роля на самостоятелен, деен фактор на бойното поле. Неговото място е заето от материала, от техниката - тази военна машина, която помита всичко пред себе си. Този възглед бе застъпван от множество военни писатели, главно от френски, английски и американски теоретици; но той намери отглас също и в държането на генералните щабове. Следните два примера идват да потвърдят това: При обезоръжаването на германската войска през 1918 г. се следеше преди всичко да не се допусне Германия да притежава тежки оръжия: тежки оръдия, танкове, а също и самолети, понеже тези оръжия бяха, именно главните фактори в материалните битки и поради това противниците бяха убедени, че тъкмо с тази забрана Германия е обезсилена. Вторият пример е линията Мажино: щом като в бъдеще материалът ще е от решителна важност за водене на войната, те смятаха, че e нужно само да се построи една огромна укрепена стена, която да остане навеки непреодолима.

 

Интересно е да се види дали германците щяха да се присъединят към този «материалистически» възглед, ако чрез Версайския договор не бяха принудени да се откажат от най-важните оръжия. Ние изказваме съмнение, че германските теоретици и практици бяха признали в тоя случай предимството на военния материал пред боеца, още повече, че духовните устои на германската войска недрят открай време здраво и дълбоко в нацията.

 

Фактът, че германският отделен боец се съпротивлява толкова дълго време на материалното превъзходство на своите неприятели, не е ли именно доказателство, за това, че решителният, безумно храбрият човек превъзхожда бездушния материал?

 

Подобен пример в историята: Леонид, спартански пълководец

 

В 480 година преди нашата ера той брани до последния човек вратите на Гърция, теснините при Термопилите, срещу нашествието на персите. Захранен от духа на такава саможертва, три години по-късно се появи морският съюз на Атина, първият голям политически съюз на гърците. Персийската опасност е окончателно преодоляна, Атина разцъфтява. Часът на рождението на европейската култура настъпва. Жертвите не са напразни.

 

 

 

Войнишка съдба

 

С Версайските постановления Германия бе принудена да потърси в своята армия оная сипа, която никой диктат не можеше да й забрани - духа. Там, където липсваха средствата на външната действителност, бяха мобилизирани вътрешнитеe сили, където употребата на материала бе ограничена, бликнаха буйно извори на идеи.

 

И докато «победителите» от Световната война сметаха, че са неуязвими зад построените след дълги умувания укрепени линии, снабдени с чудовищни оръжия, малката германска армия, със своите 100 000 души, стана пазител на великата духовна традиция на германската войска и разви тази традиция по-нататък, като държеше сметка за поуките от Световната война. Германците не отпуснаха ръце и не се отчаяха от тежкото положение, а пробудиха всички добродетели на войника: силен характер, воля, изобретателна способност и смелост - добродетели, които открай време са залегнали в основните на германската войска.

 

Естествено е, че жизнената стойка на човека, който трябва да изкарва хляба си от бедна почва при сурови жизнени условия, носи войнишки характер. Двете германски племена, които за пръв път създадоха истинска войска, трябваше да разрешават задачи от борчески характер: Прусаците трябваше да извоюват за своята страна, спрямо която природата се бе отнесла като мащеха, база за скромното съществувание на народа, а вън от това трябваше да се бранят от своите силни съседи, които се намираха в по-благоприятно положение от тях; австрийците бяха заставени, като жители на гранична област, да държат силна войска срещу Югоизтока. В двата случая, значи, войската бе възникнала и военната мисъл господствуваше не поради капризите на някакъв деспот, а като резултат на историческа съдба; затова може да каже, че пруската и старата австрийска армия бяха откърмени от самата природа. И двете войски, след като покриха през първата световна война още веднъж знамената си с непоклатима слава, преминаха по различни пътища органически в младата националсоциалистическа войска.

 

Пруският генерал-фелдмаршал Хелмут фон Молтке, първият началник на Великия Генерален Щаб, изброява така войнишките добродетели: «Смелост и себеотрицание, съзнание за дълг и пожертвувателност с цената на живота». Ако приложим тези понятия в цивилния живот, тъй при модерния либерализъм, ще видим ясно, че тук се касае наистина за типични войнишки характерни особености. Либерализмът избира пред смелостта търговската ловкост за пробиване път в живота, себеотрицанието отстъпва място на удобството, дългът бива почувствуван често като досадна принуда, и ако трябва да се правят жертви, то да са материални, чрез които човек може да се спаси от евентуалните лични опасности.

 

Германският войник е прегърнал идеята за смелостта, себеотрицанието, съзнанието за дълг и жертва, не заради никакви външни предимства, а само в името на Родината, честта и величието на своя народ. В своето завещание Фридрих Велики заявява, че «орисията на човека от раждането до смъртта му е да работи за благото на обществото, чийто член е той». В духа на казаното от великия крал ние ще добавим: не само да работи, но ако се налага да воюва и да умре. Във всеки случай в трите войни, в които води своя 3 милионен народ срещу една коалиция от 50-милиона души и извоюва мощните жизнени предпоставки за неговото пребъдване, Фридрих е действувал точно така. При това кралят не е бил по природа войнолюбец, а високо културен, фин, отдаден всецяло на изкуство и философия човек. Към строгата дисциплина, безусловното подчинение, несмутимото чувство за дълг, той прибави себеотрицателната жертвоготовност, съпротивлението и в най-отчаяни положения, а също и оная духовна енергия, която след едно поколение намери израз в делата и в борбите на Клаузевиц и Йорк, Гнайзенау и Шарнхорст, а също и Хайнрих фон Клайст.

 

В същото време беше направена решителна крачка напред: поражението от 1806 г. срещу революционната армия на Наполеон беше показало, че старопруската войска е закостеняла в своите форми, които не съответствуваха вече на новото време. Тя се нуждаеше от реформа. Шарнхорст и Гнайзенау прозряха, че военното ръководство не бива да остане повече привилегия на аристокрацията, а че трябва пресен приток от кръв да донесе нови импулси на войската. Така те създадоха, въпреки силната съпротива, истинската народна войска, и днес все още е интересно всичко онова, което те са изложили в своя меморандум до Фридрих Вилхелм III, с който доказват необходимостта за допускането на гражданството до офицерската кариера, нещо повече дори, офицер е могъл да стане всеки германец, отличил се пред врага.

 

Тия мисли, както и цялата тогавашна епоха, могат да се сравнят с нашите дни: на времето Прусия-Германия се нуждаеше от 6 години (от 1806 до 1812 г.), за да възстанови силите си след тежкия разгром; в почти същия кратък период беше създадена от нищо новата германска войска и също, както тогава и днес всеки способен войник, излязъл от недрата на народа, може да достигне до най-върховните началнически служби, без да съществува опасността, че това ще повлече след си влошаване на качеството. И двата пъти устоите на подобно устройство бяха все същите войнишки качества, нагодени към жизнения нерв на епохата, днес допълнени с един нов елемент - социализма на сивата войнишка униформа - такъв, какъвто за пръв път беше преживян и изстрадан в окопите и всред барабанния огън на първата Световна война.

 

Бойци на нова държава…

 

Най-дълбоката човечна проява на германския войник през първата Световна война беше другарството, срастване на човеците в едно, в неволя и борба, чувството на неразривна съдбовна връзка по отношение на един неприятелски свят, който ги превъзхожда със своите материални източници. От тези духовен и емоционален фактор възникна в следвоенната епоха социалистическата идея на национална база - националсоциализмът, който също така не е плод на умуванията на някой теоретик, а превъплъщение на опитността, натрупвана в продължение на четири години война, резултат на ново жизнено чувство, което се беше калило през тези години в областта на политиката. Адолф Хитлер, сам изпитан войник от Световната война, даде облик и израз на оная опитност и онова жизнено чувство; след провалата на стария, монархично обусловен обществен строй той извърши онова, което отговаряше на необходимото развитие и смисъла на германската история. Тъкмо заради това той можа да се противопостави на всички пречки и съпротиви, възникнали в продължение на години, макар че първоначално не разполагаше с ни най-малки средства за упражняване на мощ, като се опираше само на растящата вяра на народа в правдивостта на неговите замисли и учение.

 

За да разберем правилно явленията на нашето време, ние трябва да не изпущаме предвид войнишката структура на това развитие. Всички твърдения на германските противници за противоречия между партия и войска в Германия, са или обективно неверни или лък най-долна клевета. Партията е политическият, а войската-военният клон от един и същ ствол. Националсоциалистическата партия възприе множество фактори от войнишката традиция, като напр. идеята за водача, за стегната организация и дисциплината; войската, наново организирана от 1933 г., е проникната и одухотворена с политически революционния дух на националсоциалистическия мироглед.

 

Това последва главно поради натиска отвън, поради това че ситите сили-победителки от Версай искаха да оставят завинаги германския народ (който по броя на своето население е един от най-големите и най-културните народи на Европа) в състояние на безсилие, като за целта си послужиха между другото с държави като Полша и изкуствено създадената Чехословакия. Германският народ не можеше да понесе подобно състояние; така можа да се осъществи в неимоверно кратко време възраждането на германската войска в духа на новия политически ред.

 

Наблягането върху организационното изкуство на германците обяснява само до известна степен този процес; решителна роля тук игра духът, който си послужи с организаторските средства. Германската войска съумя да се държи на страна от партийнополитическия хаос на периода 1918-1933 г.; тя съумя да съхрани войнишкото наследство и стана по-мъдра от поуките на първата Световна война; сега тя стана ядро на новата армия, а към това се прибави и революционният устрем на политическата обнова. Това обединение на най-добра военна традиция с нови идеи и с вяра в нови жизнени възможности позволи впоследствие удивителните победи на германската армия след 1-ви септември 1939 г. Те не бива да се обясняват само с напредъка на военната техника или само с материалната организация, понеже също и противниците на германците разполагат с тези два фактора. Защото нямаха ли те линията Мажино, не бяха ли обградили Райха с готови за бой войски, които имаха числено превъзходство и не разполагаха ли противниците с материалните източници на целия свят? Ако полската армия беше пометена само в осемнадесет дни, ако линията Мажино бе прегазена и Франция бе победена само в седем седмици, ако британците претърпяваха поражение след поражение от Нарвик през Дюнкерк до Крит, и ако броят и материалът на далеч превъзхождащите болшевишки войски бяха отхвърлени навътре в собствената им страна, всичко това се дължи на духовната и душевна сила на обновената германска армия, на която противниците не можеха да противопоставят равностойна такава. И ако Германия този път успя да се сдобие с големи материални източници и се погрижи още отначало по-добре, отколкото през 1914 г. за своите сурови материали и за своето изхранване - това е само една естествена последица на опитността от първата Световна война. От решаващо значение бяха, обаче, идеите и идеалите, които въодушевяват германската войска и които дават сила да се утвърди като победител.

 

... и политически войници

 

След като демокрациите проиграха във Версай по най-мизерен начин единствения шанс за създаване на един действително справедлив нов ред на нашия континент, Германия се зае да даде на измъчена Европа нови жизнени възможности. В този смисъл германската войска се чувствува напълно изпълнител на една политическа воля, и по този начин застъпваният в миналото възглед, че войникът трябва да стои на страна от политиката, отстъпи пред убеждението, че той трябва да бъде всецяло политически мислещ, т. е. проникнат от значението и стойността на идеите застъпвани днес от националсоциализма. Германия грабна оръжието не за завоевания; войната й беше наложена от нейните врагове, които искаха унищожение й. Германският войник е дълбоко убеден в това и за това именно, германската войска представлява непреодолим блок, основан върху духовните устои на висок войнишки дух, който освен това е изпълнен и проникнат от вярата в голямата мисия за защита на Райха, а с това и на цяла Европа, както срещу нападенията на капиталистическите сипи от запад, така също и главно срещу ужасите на болшевизма. Всеки германски войник знае, че настоящата война е борба на живот и смърт, никой не си прави, каквито и да било илюзии, и този факт само засилва волята не само да се окаже отпор, но и да бъде бит неприятеля, където и да се появи.

 

Неприятелската агитация се стреми да изтъкне, че германската войска била обзета от разложение - нещо, което може да се опровергае от всяка неутрална проверка.

 

Днес Германия притежава народна войска в истинския смисъл на думата, в която всеки усърден войник носи маршалския жезъл в раницата си. Тя не пожертва значимите ценности на своята велика войнишка традиция, а прибави към тях много нови. Сега, както преди, храбростта, себеотрицанието, скромността, дисциплината и готовността за жертва са най-висшите военни добродетели. Началото «Бъди повече, отколкото изглеждаш» има и днес същата сила. Германецът се бори и днес, както преди рицарски, а не като жесток наемник с ония жестоки методи, които той срещна през тази война при своите противници, като започнем с обстрелването на лазарети и спасителни самолети, минем към терористичните нападения на англичаните върху открити градове, за да стигнем до ужасното третиране на пленници от болшевиките. Населението на всички области, окупирани от германската войска, е доволно от образцовото държане и дисциплинираните обноски на германски войници. Тия страни продължават да се удивляват и днес на другарските отношения между войник и офицер в германската армия. Всеки германски офицер смята за свой естествен дълг да се грижи човечно за своите подчинени; тук не съществуват подчертани съсловни различия, никакви обществени бездни, а всички се чувствуват еднакво задължени по отношение на общата служба. Това, разбира се, не се отразява ни най-малко на военната йерархия и дисциплина - те са стегнати, както винаги.

 

В служба на Европа

 

И тъй ние изброихме ония висши духовни стойности, които, изпитани и избистрени в продължение на векове, калени в не една война, са предавани от баща на син, като са били непрестанно подновявани и допълвани, духовни ценности, които окрилиха германския войник за подвизите, с които той днес брани целия наш континент. Това са най-добрите мъжки добродетели, които са ценни за всеки народ, не пропаднал напълно в бездната на шумната, чисто материалистична цивилизация (както напр. са пропаднали северо-американците). Несъмнено, наред с войнишкото държане и схващане има и други също ценни светоотношения. Но войнишкото отношение към живота съставлява здравия гръбнак в житейската борба, без който народностната единица не може да издържи тежестите, които в даден момент биха я обременили. Защото войникът, който е заставен да убива и да унищожава, влага в същото време най-скъпото свое притежание в борбата - своя живот. С това той излиза от плоскостта на личната полза и възлиза в друга висша сфера, където поведението и стойността на човека се мерят с вечни мащаби.

 

Достойно подобаващ пример за това е жертвената борба за Сталинград, който позволи на германските и съюзните войски на Източния фронт да изправят нови бентове срещу прииждащия болшевишки порой и да защитят по този начин Европа от опустошителното господство на Съветите. Напълно откъснати, обградени от десеторното превъзходство на противника, гладни, измръзнали и останали без тежки оръжия, германските защитници се бориха в продължение на много седмици до последния човек. Изправени срещу лицето на смъртта, те се бориха на загубени позиции за чистотата и величието на своята военна традиция. Така те преодоляха ужаса на смъртта, преди тя да ги покоси и остават завинаги най-светъл пример за германския народ и за цяла културно-осъзната Европа.

 

Такива мъже сигурно е имал предвид Карл фон Клаузевиц, големият пруски войник и философ, когато е писал:

 

«Войска, която и в най-унищожителния огън запази своя обичаен боен ред, която не се поддава никога на ужаса и отстъпва земята стъпка по стъпка с бой, която всред опустошенията на пожарите не загубва волята си за подчинение, нито почитта и доверието в своите началници, войска, която гледа на всички напрежения като на средство за победата, а не като на проклятие, увиснало по нейните знамена, и в която всички тези задължения и добродетели се поддържат живи само чрез краткия катехизис на единствената представа - честта на нейното оръжие - такава войска е проникната от боен дух».

 

И когато Европа един ден се радва отново на благодатта на мира, тя ще благодари на германския войник за това, че със своята храброст той е спасил континента от болшевизма.

   

 

ПР. рисунки: воен. дописник X. Лиска

 

Паметникът Сталинград

 

Генералите Пфефер, Фохартман и Щемпел с полковник Кроме и шепа войници на железопътната линия.

 

Радио-съобщенията на 6 армия, сведенията на последните ранени, идващи от Сталинград, последните войнишки писма, които напуснаха с последния самолет загубения град, - това е материалът за настоящето и следващите описания, някои, от които са предадени в картини направени от военния дописник Ханс Лиска. Не липсват и разкази на очевидци като този за шофьора на една транспортна кола, който в бесен ход минава светкавично бързо край настъпващите съветски танкове и стреля с картечницата си върху 300-те съветски пехотинци, само защото иска на всека цена да влезе в Сталинград, при своята част; ето там, пък трима готвачи приготовляват за последен път храна в своите походни кухни. Съветските танкове ги изненадват, но те се бранят: те грабват няколко лежащи наблизо дискови мини, хвърлят се върху танковете, и взривяват няколко танка, яденето бива приготвено до край. Един германски самолет трябва да слезе принудително върху развалините на Сталинград, и попада в съветска зона. Не е ли наистина безмислено да бъдат извлечени летците „в безопасност” от ония гренадири, които сами се намират в примка? Какво значи това, когато офицери и войници собственоръчно теглят през сняг и снежни преспи в Сталинград своето оръдие от 20 километра разстояние, понеже липсват коне и бензин, едно оръдие, за което едва ли има още снаряди? Що за хора са това, които от седмици насам знаят какво ги очаква и въпреки това пишат у дома си: „Татко, ти знаеш какво е положението тук, ти знаеш също и какъв ще е краят. Но ти можеш да бъдеш уверен, всичко ще мине с чест. . .X”

 

 

Последните дни...

 

Последната борба ма южната група в Сталинград: последният таралеж на площада пред зданието на ГПУ

  

Жертвата, която 6^-та германска армия я една флакова дивизия, две румънски дивизии и един хърватски полк принесоха за Европа. Този таралеж на площада пред зданието ма ГПУ в Сталинград и един втори такъв, няколко километра по-нататък, в тракторните заводи, това бяха последните бойни гнезда на бойците в Сталинград, това бе останало от „чувала в Сталинград”, когато настъпи началото на февруари 1943 година. Добре е да си спомним за други „чували” от настоящата война и да теглим съответните паралели. Имаше един „чувал” при Киев, който беше затворен от германците на 20 септември 1941 год. и десет дни след това разчистен, при 665 000 пленници. Имаше друг един прочут „чувал” при Брянск и Вязма, който беше затворен от германците на 8 октомври 1941 год. и разчистен десет дни след това при 443 000 пленници. Тогава беше хубаво ранно есенно време и това бяха остатъци от цели армии. В „чувала при Сталинград” се държа на една единствена германска армия, две румънски дивизии и един хърватски полк около 80 дни. От главнокомандуващия до последния войник, всички в Сталинград знаеха, че те трябва да устоят до край, като стълб, който изнася тежестта ма мостовата дъга на целия фронт. В средата на ноември 1942 год. потокът заля тила на този стълб. Бойният терен, равен като дъска, брулен от снежните бури, превърнат в камък от един студ достигащ до 35 градуса под нулата, не представляваше никаква тактическа опора. Но транспортните самолети все още можеха да кацат да донасят храна и муниции и да отнасят ранените. Пет до шест съветски армии непрестанно атакуваха, артилерията им сипеше без отдих снаряди и бомби върху обсадените, обръчът ставаше все по-тесен. По Коледа той не беше по-голям от чертите на град Сталинград. Все по-редки ставаха възможностите за слизане на самолети или за хвърляне на пратки от тях, порциите от ден на ден намаляваха, все по-незаменим и скъп ставаше даден изстрел, всяка капка гориво: неприятелят систематически разрушаваше всеки още здрав зид. В избите и подземните ходове намираха подслон бойците и ранените. Началото на януари. Чувстват се вече глад и лишения. По същото това време, обаче, едно единствено нападение на съветите срещу северния фронт на тези бойци им струваше само пред фронта на една танкова дивизия 800 убити. Само до 20 януари бяха преброени 800 разбити неприятелски танка. Съветските загуби в хора и материали надхвърля безкрайно много пъти числото на обкръжените, а загубеното време е просто незаменимо. Годината напредва, бойците в Сталинград продължават да се бият. Южната група развява знамето с пречупения кръст върху зданието на ГПУ. Тя се бие без каквато и да е поддръжка, без муниции, без храна и само с хладно оръжие чак до февруари. След това, унищожава всичко, което би могло да бъде ценно за врага. Една мощна експлозия срива зданието на ГПУ., знамето изчезва в облаци прах, целият този грамаден капак на ковчег притиска с трясък последните бойци. Когато стихва всичко, там отсреща в тракторните заводи се чува още боен глъч.

 

 

Алказар на степите

 

 

В тракторните заводи се бяха задържали остатъците от XI корпус, начело с генерала от пехотата Щрекер. Монтажната зала е център на отбраната. Неприятелят се е доближил до 40, до 20 метра, разрушава систематически стените и железните конструкции, хвърля мини и ръчни гранати в развалините. Защитниците се държат в подземните ходове и в монтажните тунели. Съветите наново навлизат в залата, увличани от танковете си. Те биват унищожени в ръкопашен бой с байонети и лопати. Ранени продължават да се бият, войници с премръзнали крайници изнасят муниции. От тях не е останало много. .. Но те имат все още един радио-апарат. На 30 януари, рожденият ден на Великогерманския Райх, те слушат по него прокламацията на Фюрера, при трясъка на попаденията, при грохота на събарящите се стени и при стенанията на ранените. В една радиограма тази последни бойци от Сталинград съобщават за последния си празник. „...и може би за последен път вдигаме ръка за германски поздрав”. Това са заключителните думи на съобщението им.

 

 

По един от всяка дивизия…

 

 

Почти до последния момент въздушните транспорти на германската войска останаха във връзка с обкръжените. В денонощни безотдихни полети те пренасяха в крепостта, със своите до счупване претоварени машини муниции и храна и на връщане пълнеха кабините си, до последното място, с тежко ранените. 47 000 души бяха изнесени от тях. Тяхната дейност спада към най-тежката и най-величествената, за която има да разказва историята на Сталинград. Те пробиваха преградите на изтребителните самолети и на флаковете, за да слизат в разораните от снаряди летища, летища, които отначало се намираха под тежък артилерийски и залпов огън, а по после под непосредствения огън на вражеските пехотински оръдия. С пробити тела, направени на решето криле, повредени кормила, ранен персонал те летяха ден и нощ, но днес те не говорят за това. Те разказват само за войниците в Сталинград, тъй както са ги видели последния път. Как напр. един млад тежко ранен войник се е отказал от отлитането в сигурност, за да даде последното място в самолета на един по-стар също тежко ранен другар, баща на семейство. Как там отвъд, зад германските линии, връщащите се от домашен отпуск войници се трупали около машините, за да бъдат отведени при своите части в загубения град. Как тези хора считали за срамно да не могат да бъдат взети и те, тъй като в дадения момент мунициите и храната са били по-важни от отделния войник. Как един ден, когато и последния къс земя за слизане е била напълно разорана, била изпълнена една заповед за транспортиране, която била продиктувана не от някаква нужда, а от духът на германския войник: Ето там летят войници на запад, предопределени от съдбата да бъдат последните от своите дивизии, последните от 6^-та армия на Сталинград и същевременно първите от новата 6-та германска армия.