Организация на работата в Германия според Хитлеровите закони

от проф. Георги Т. Данаилов (Този знаменит български учен – стопановед пише през 1906 г. учебника “Основни начала на политическата икономия”, преиздаден през 1934 г., бел. на ред.).

I. В историята на Европа, XIX в. се издигна като епоха на големи социални борби, резултат на настъпилата капиталистична система в стопанския живот и отношения, която изправи едни срещу други капиталисти-предприемачи и работници.Търсейки “социалната правда”, мнозина философи на този век се отзоваха да дадат едно разрешение на проблемата, отбелязана с едно общо име – борба между капитала и работата, като искаха в борбата или чрез борбата да достигнат крайния резултат – социалната правда. И забележително е, че независимо от първите водители на социалната демокрация – немците – между тези философи най-първите и най-силните бяха пак германски учени, като Брентано, Адолф Вебер, Херкнер и много други.

Брентано изтъкваше, като единствено възможно средство за разрешение на въпроса к о л е к т и в н и я т д о г о в о р между капиталисти-предприемачи и работници. Теоретизирайки върху живота и борбите на английските Трейдюниони, Брентано още в 70-тях години на XIX в. изказа решителния възглед, че срещу силата на капиталиста-предприемач, който дава работата и хляба, трябва да се постави силата на о р г а н и з и р а н и работници, като едно к о л е к т и в н о ц я л о. И Адолф Вебер по-късно /1910г./ в своето монументално съчинение по въпроса, което носи заглавие “ Б о р б а т а м е ж д у к а п и т а л а и р а б о т а т а “, след обстойно разглеждане на проблемата, се изказа, че има малко надежда за нейното разрешение: “ б о р б а т а ще продължава и по-нататък, като остава само едно средство за изграждане на социалния мир – ясно, откровено опознаване на стопанското настояще и бъдеще “.

Оставаше един факт безспорен: теоретическите изследвания се редяха едно подир друго, обогатяваха литературата, успокояваха мисълта, но мир между предприемачи и работници те не донесоха; борбите си оставаха в пълна сила и цялата държавна политика, както и общественият живот на капиталистическите страни, като Англия, Германия, Франция и пр., се развиваха под влиянието на тези борби, които бяха водени от спорещите понякога мирно и тихо, но понякога бурно и жестоко, до проливане на кръв. Те изграждаха ново обществено мнение и привлякоха вниманието на държавата към работниците, тяхната съдба, тяхното бъдеще.

Едно особено законодателство, с оглед към интересите на работниците, като по-слаба в тази борба страна, се развиваше най-вече в Германия, гдето държавата още от Бисмарка създаде образцови закони.Това продължаваше да се върши и през войната, когато трябваше да се привлече работничеството към окопите, въпреки неговите конгресни резолюции против войната. Но особено се засили то след войната в Германия, гдето се създаде, наистина, едно ново “работническо право”. Както е известно, още през октомврий 1918 г.работническите партии в Германия, бяха повикани да вземат участие в управлението, а след революцията на 07 ноември същата година, те образуваха самостоятелно управление и поставиха начело на държавата работника Еберт, като първи Председател на републиката. Идеята на р а б о т н и ч е с к и т е с ъ в е т и биде възприета и чрез възвание от 12 ноемврий 1918 г. политическата програма на работниците и нейното реализиране биде обявено, като първа задача на новото управление. Едно множество от наредби и закони, като се захване с тоя за демобилизацията и нейните комисари, които получиха право да налагат не само парични глоби, но и затвор, дойдоха да приложат „максималната” работническа програма в действие. Важно е, че чрез тези наредби, на 15 ноември 1918 г. се постигна едно споразумение между организираните работодатели и работническите синдикати, по силата, на което се призна на синдикатите правото на професионално представителство срещу работодателите; условията на работа за всички работнички и работници за в бъдеще да се установят чрез колективни споразумения /тарифни договори/, а ограничения за коалиционното право - се обявиха за недопустими. А пък чрез закона за социализирването /Socialisierungsgesetz/ от 23 март 1919 г. се установи: “ на всеки германец трябва да се предостави възможността да добие своята прехрана чрез стопанска работа”. Ала всички тези наредби, закони и споразумения се издаваха върху довоенната социална база – борба между капитала и работата. И макар през този период на революция работниците да взеха надмощие, борбата оставаше и така открита.

II. През дългогодишните си борби Хитлер се спираше най-много върху работничеството и израсналите конфликти и враждебности между представителите на капитала и работата в Германия. Той проповядваше м и р чрез подчинение на егоистичните интереси у борещите се групи на интересите на общността и на нацията, а когато пое управлението на Германия, той се опита да спогоди работника с капиталиста, като впрегне еднакво и двете социални групи на работа, чрез съзнателни, хармонични усилия за общонародното благоденствие. Този негов опит е въплътен в два големи закона, засягащи работничеството и работодателството. Най – първият негов закон /Hitler-gesetze I / от 01 юний 1933 г. беше посветен на безработицата и средствата за нейното премахване.

Вторият закон, шести по ред, от 24 януарий 1934 г. има за задача да внесе ред и умиротворение в националната работа / Gesetz zu Ordnung der nationalen Arbeit von 24 Januar 1934, Hitler–gesetze VI., бел. на ред./. Постановленията на този закон, доста обширни и изчерпателни, бяха развити чрез няколко законодателни допълнения през месеците март и април същата година. Неговите постановления ще бъдат обект на едно кратко изложение в следните редове. В основната си идея законът припознава частното предприятие, на чело, на което стои предприемачът, като ръководител, срещу служащите и работниците, като негова чета или дружина /Gefolgschaft/, които заедно трябва да работят за постигане целите на самото предприятие; законът, обаче, същевременно признава частното предприятие от обща полза за народа и държавата и въз основа на това схващане регулира всичките отношения на участниците в предприятието.

Ръководителят – предприемач решава всички въпроси относително заведението, издава писмени наредби за работата, но същевременно той трябва да се грижи за благото на своите работници; тези последните му дължат, колкото се отнася до предприятието, вярност. Ръководителят е господар на предприятието, но той може и да бъде отстранен от своето място, чрез решение на един „съд за чест”. Ръководителят по принцип решава въпросите на своето предприятие, но при него – за предприятия най–малко с 20 работници – се създава един съвет на доверени лица, избиран измежду служещите и работниците, който има за задача „ да задълбочава взаимното доверие вътре в домакинската общност”.

Задачите на този съвет в подробности са твърде много и обхващат дълбоко живота на предприятието. Той се избира за една година – от 01 май до 30 април, - по тайно гласоподаване върху листа, установена от началника на местната националсоциалистическа организация, а при недоразумение – от тройхендлера/доверител, попечител/ на работата. Числото на членовете на тоя съвет се движи от 2 до 10, според числото на работниците и с толкова заместници, подгласници. За членове на този съвет могат да бъдат избирани работници, на възраст над 25 години, които са работили поне една година в предприятието и две години в същия занаят и при това да са честни, да принадлежат на работническия фронт и да са готови по всяко време безпрекословно да се застъпят за националната държава. Главната грижа на този съвет е да разрешава всички спорове вътре в предприятието, като има право при болшинство да излезе и срещу решението на ръководителя, с жалба пред тройхендлера на стопанската област.

Твърде важно и интересно положение в организацията заемат тези тройхендлери/ Treuchandler / - попечители на работата. Те са държавни чиновници, назначават се от Министъра на труда и имат големи стопански райони – досега 16 на брой. – Така за Бавария има един, със седалище в Мюнхен, за Саксония - един, със седалище в Дрезден и т. н. Те имат главна задача „да се грижат за запазване работния мир „, за която цел те контролират действията на ръководителя и работниците, месят се в техните отношения, решават споровете между ръководителя и съвета на доверените; наблюдават прилагането на специалната наредба за всички заведения; следят за освобождаването на работниците от служба; имат надзор над работното време; могат да налагат парични глоби и затвор на провинените срещу работния мир и пр. При нужда, те могат да повикат на помощ комитет от вещи лица. Тези последните дават пред попечителя клетва, че ще изпълнят по съвест и безпартийно своята служба.

Всяко предприятие, което има над двадесет работници, се ръководи от правилник, написан от ръководителя, в който трябва да е постановено: началото и края на работата и почивките; времето и начина на работническото възнаграждение; основанията за пресмятане на акордната и други особени форми на работата; основания за отстранение без предизвестие; постановленията за паричните глоби. Тези правилници, които са задължителни – минимални условия – могат да бъдат преглеждани от попечителя и, според съвета на вещите лица, - изменявани. Също така и по отношение на тарифите, попечителят може да изработи за своята област наредби, като минимални условия. Особено място заема в закона социалният съд за чест срещу предприемачите еднакво, както и срещу работниците, когато не постъпват в своята работа и отношения добросъвестно и със съзнание да употребят своята пълна сила в служба на общото благо. Съдът налага глоби, отстранение, даже на предприемачите и ръководителите. Пред него се допуща защита; попечителят също може да се явява пред съда сам. Този съд се състои от един съдия, назначен от Министъра на правосъдието, в съгласие с министра на труда, от един ръководител и едно доверено лице, който избира сам съдията от листите, представени от немския фронт на работниците. Срещу решенията на този съд могат да се подадат жалби в двенеделен срок пред „Съда за чест” на Райха в Берлин, който разглежда съдбата в пълна ширина и се състои от двама съдии, назначени от Министъра на правосъдието, от един ръководител, един от доверените лица и един назначен от управлението на Райха. Заплатите и материалните разноски на тези съдилища носи държавата; разноските по процеса могат изцяло или отчасти да се възлагат върху осъдената страна. Този специален съд е един от ценните елементи на Хитлеровия работнически закон и чрез него се създават две нови понятия: социална чест и социално задължение.

Законът дава най-накрая една решителна защита срещу отстранение или изпъждане на служещия и работника, щом те са служили една година в същото предприятие. Отстраненият в двенеделен срок се обръща най-първо към съвета на доверените лица в предприятието за помирение или осветление на случката, а след това и към специалния „Съд на работниците”. При решението на съда се предвижда или повръщане на работа, или пък обезщетение в случай, че предприемачът откаже да приеме обратно отстраненото лице. Размерът на това обезщетение не бива да надмине 4 /12 от годишната заплата. Предприемачът дължи обезщетение и в случаите, когато отстраненият е постъпил на работа в друго предприятие, но, разбира се, само за времето, прекарано вън от работа; той трябва да възмезди също така и учрежденията, които са поддържали работника до повръщането му на работа..

III. С оглед на мястото, трябва да прекратя изложението си. Но и от казаното до тук се потвърждава изказаното по-горе мое положение, какво Хитлеровият закон изместя борбата и неприятностите между капитала и работата и на тяхно място, ч р е з д ъ р ж а в н и я а в т о р и т е т, установява едно подчинение интересите на борещите се страни на н а ц и о н а л н а т а о б щ н о с т и така създава м и р м еж д у р а б о т н и к а и к а п и т а л и с т а. Онова, което Хитлер проповядваше в своите агитационни речи и което е изнесено в неговата книга - „Меin Kampf” – се реализира като закон и насочва живота към нови отношения, които носят мир на мястото на борбата и противоречията.Тези негови положения стават наистина, работнически катехизис на Нова Германия; те заслужават да бъдат изучавани от всички, които се интересуват от националсоциалистическа Германия и искат да я опознаят в нейната нова „народна общност „ и „ социална съвест”. Те гласят:

1. Работонаемателят трябва да знае, че процъфтяването на националното стопанство означава и неговото щастие.

2. Работодателят трябва да знае, че щастието и задоволяванието на неговите работонаематели съставят предпоставките за съществуванието и развитието на неговата собствена стопанска мощ.

3. Работонаемателят и работодателят са двамата неотлъчени носители и материални ръководители на цялата национална общност. Това е новият път - към социалния мир, - който има за задача да замести провъзгласения от социалната демокрация и философите стар път на борба. Ние всички трябва да знаем, че животът носи нови форми и не бива да се втургаме със старите си понятия в бъдещия градеж на човешкото стопанство. Това бе и грешката на демокрацията в миналото. Инак са постъпили ръководителите на новата държава в Германия. Като изхожда от новите задачи на държавата, техният закон внася мир между човешките фактори на стопанската дейност, чрез нови институти за урегулиране на отношенията. Няма вече синдикат на работниците, няма тарифни договори; не се допущат и организации на предприемачите; и двете групи се изравняват в правата и силата си чрез намеса на държавния авторитет, което би трябвало да има за последствие изчезване на самите класи (На 14 септември 1935 г. д-р Шахт на годишния Конгрес на NSDAP заявява: „Трябва да се проникнем от съзнанието, че сме една кръв и една културна общност и трябва да творим един до други, а не - един срещу други.”, бел. на ред.). Така, чрез с ъ в е т а н а д о в е р е н и т е л и ц а, в който влизат предприемачи и работници, се постига една общност на предприятието, която е частица от н а ц и о н а л н а т а о б щ н о с т; чрез работническите съдилища в две инстанции се отстранява произвола на предприемача при уволняване на работниците; чрез тройхендлерите (попечителите) като държавни органи – социалнополитически управители – се създава ефикасната намеса на държавата за мир в отношенията между работата и капитала; чрез съда за социална чест – в две инстанции – се слага ръка изобщо върху предприемачите и безконтролните по-рано ръководители на големите предприятия и се поставят върху етическа основа отношенията между самите работници.

Тази нова наредба не изключва организации на стопански групи, каквито се създадоха при „Лайпцигското споразумение” – 21 май 1935 г., но те имат повече политически характер, - организиране на т.н. работнически фронт, а както се изразява самият Хитлер – „Организации вътре в германското стопанство са необходими, но те трябва да работят не едни срещу други, а едни с други”. Както се вижда, настоящето изложение, направено непосредствено върху самия закон, има повече догматически характер; един критически поглед днес още – поради краткия срок за прилагане постановленията на закона – е невъзможен.

сп. „Просвета”, 1941 г.