Революция в мисленето

СВЕТЪТ СЕ ЯВЯВА В НОВ ОБРАЗ

Ние прекарахме тази година, така да се каже, в едно естествено, могъщо, грандиозно нагледно обучение: как чувството на общността, гласа на кръвта са по­силни, отколкото която и да е произволно поставена граница. Германска Австрия и Судетската германска област, след дълги столетия на раздяла, са върнати в скута на Великия Райх. Народ с народ се намери, със сила и динамика, които преодоляха с непобедима власт всичко, което разделяше и препятствуваше.

Ние живеем в едно наистина велико време, което не е съществувало от столетия. Затова днес все още не можем да го обхванем в цялото му значение, защото нямаме нужната отдалеченост, нито пък мярка, за да схванем величието му. Събитията в наши дни протичат едва ли не по­бързо, отколкото човешкият ум може да ги проследи: столетия, отчасти на славна, отчасти на трагична история, се заличават с един замах. Само в няколко дни се осъществява мечтата на поколения - единната велика Германска империя се явява силна и могъща сякаш въздигната от ръката на магьосник. Мисловни построения, които изглеждаха огромни и непоколебими, рухват неудържимо. Идеи, които владееха света, избледняват и се отхвърлят като учения на заблуди. Важещото до днес като неотменимо, днес се променя за една нощ. И от всички тези превръщания, от провалянето на старото и миналото, се издига все по­мощно и по­победоносно новият нов образ на света. Нито подтисничествата, нито терора, нито преследванията, нито противоположните учения ще могат да задържат победоносния ход на националсоциалистическата идея. Ние се борихме със сърцата си за нея, защото усетихме и почувствувахме величието на стойността й за нашия народ. Но съзнаваме също така, че тя е една от големите творчески идеи на живота, която трябва да бъде изяснена, за да може човешкият дух да й се отдаде напълно.

РЕВОЛЮЦИЯ В МИСЛЕНЕТО

Колкото повече тази идея се обхваща и разбира в цялата и дълбочина, толкова по­голяма е силата, която тя излъчва. Колкото по­ясно тя прониква в съзнанието на всички, които са готови да се борят за нея, толкова по­силен е огънят, с който тя възпламенява сърцата. Всичко велико нещо в живота е просто. Затова аз искам да ви представя и да обхвана в прости изрази най­дълбоките основни мисли на националсоциалистическия светоглед, който ни дава Водачът. Тогава вие ще разберете, че полярното единство на тази идея е наистина едно чудно произведение на човешкия дух, който заедно с него се издига от развалините на една минала епоха към нов блясък и величие.

С право се говори за националсоциалистическата революция, че тя е една тотална революция. Тя е нещо повече от едно елементарно изравняване на социалните противоречия, нещо повече от едно прекъсване на текущия живот с достигнали до негодност вкаменели форми на нашето политическо битие. Тя обхвана не само нашия живот и неговата култура, но най­дълбокото и най­първичното, което една революция изобщо може да обхване: тя революционизира нашето мислене и нашите понятия, тя засегна и промени изходната точка, условието и двигателната сила на нашата деятелност, тя обхвана и преобрази нашето мислене.

Правилното мислене е предпоставка и за правилна действеност. Всеки знае до каква степен Водачът счита за решаваща задачата на националсоциалистическото движение да възпита германеца в националсоциалистическо мислене. В това той вижда най­важната задача, която ние изобщо има да разрешаваме. В случай на нужда мога да принудя хората към националсоциалистическо мислене. Ще ви спечеля едва когато съм ви възпитал в националсоциалистическо мислене, поради което вие, изхождайки от собственото си убеждение и вътрешна необходимост, ще действувате националсоциалистически. Следователно, това е решаващото: национал-социалистическата революция е революция в мисленето. Величието на духовно­историческото дело, което се извърши, се състои в това, че то детронира индивидуалистичното мислене, което господствуваше столетия наред в нашето развитие и го замести със съзнаващото общността мислене, което открива пред нашия живот съвсем нови начала и нови възможности за действие. Какво означава този факт, това завъртане на оста, както аз бих искал да го назова, ние започнахме едва днес да предугаждаме. Може би изглежда смела мисълта, но тя е несъмнено вярна: чрез националсоциалистическата революция се извърши прелом в духовния свят, като се поправи една грешка в мисленето от столетия.

В основата на индивидуалистичното мислене лежи погрешната предпоставка - което аз на друго място изтъкнах - че човекът е един индивид и като такъв той трябва да се разглежда във всички негови жизнени прояви. Върху тази изглеждаща така неприкосновена и приета като разбираща се от само себе си, но основно фалшива, предпоставка на теорията на познанието, в продължение на векове, е основана постройката на индивидуалистичното мислене, подобно на вавилонската кула.

ПРОДЪЛЖИТЕЛНА КРИЗА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА

Срещу лекомислието на толкова много философи от тази индивидуалистична епоха се противопостави идеята, че човекът, като изолирано „аз”, не притежава никаква действителностн‚ че във всички свои действия той е органично свързано с общността същество, че неговият живот се осъществява само в общността на един народ, на една раса или на една нация, на която той е член; че общността, в която протича неговият живот от люлката до гроба, не е само условие за неговото битие, но и предпоставка за правилността на неговото мислене.

Те не можеха да схванат, че не духът и душата на откъснатия от всякаква действителност и взет сам за себе си индивид, но душата на народа, на расата е ключът към познанието, че в същността на естествено дадената общност лежат затворени всички познавателни сили на отделния индивид.

Те не можаха да познаят, че не индивидуалистичното, либералистично, но само цялостното, съзнаващо общността мислене може да ни разкрие света на човешкия съвместен живот.

Индивидуализмът заплиташе философите в един лабиринт от мисли, които ги отдалечаваха все повече от действителността. Колкото повече изглеждаше, че те се доближават до висините на „абсолютната истина”, толкова повече се оплиташе езика им. Не само народът, но и самите те не се разбираха вече помежду си. Настъпи едно чудновато състояние, което на последния голям философски конгрес беше характеризирано съвсем сериозно като „продължителна криза във философията”. Тази продължителна криза във философската мъдрост, обаче, в действителност не е нищо друго освен изповед за пропадането на индивидуалистичното мислене. Тя е горчивият край на една епоха, която бе построила основите на своята философия върху пясък, върху купчината пясък на индивидуалистичната теория на познанието, вместо върху естествено създадената основа на общността.

ИЗМЕНЕНИЕ СМИСЪЛА НА ПОНЯТИЯТА ВЪВ ВСИЧКИ ОБЛАСТИ НА ЖИВОТА

Велико, епохално откритие на националсоциализма е да се схване единствено възможното основание на нашето мислене, а заедно с това и на нашето действуване в общността на кръвта, в идеята за расата. С това съществено откритие се постави основата на една нова степен в развитието на човешкото познание, а заедно с това се показа и пътя към новите брегове на човешкия дух и култура.

Ако искате един малък и несъвършен пример - то символически тъкмо с изменението на нашия политически и духовен образ за света, с това преминаване от индивидуалистичното, към съзнаващото общността‚ съзнаващото целостта мислене - се е извършила една революция в понятието ни за физическата материя.

На нашето време се падна откритието, че дори атомът‚ като последна неделима субстанция на материята, не е нещо единично, но представлява една цялост. Всеки атом е същевременно сам за себе си една слънчева система, в която безброй електрони се въртят около един непознат център по неизвестни за нас закони. Както в атома електроните са свързани в една цялост, така човекът е свързан с кръвната общност на своя народ. Както не можем да разделяме по­нататък целостта на атома в самостоятелни единици, а го разлагаме само чрез разрушаване и само така успяваме да освободим свързаните енергии, така също цялостната общност на един народ в края на краищата е осъден да се обрече на разложение от неограничения индивидуализъм. Ние забелязваме тази борба на всеки срещу всички, това ужасно действие на индивидуалистическото схващане за живота върху собственото тяло на народа ни. От него ние извлякохме поуката, че нашата общност е наша съдба, с която сме свързани и в успехи и в гибел. И затова ние се заклехме в националсоциалистическата идея, която, като факел на духа на едно ново време, свети пред нас в едно велико бъдеще. Тази националсоциалистическа идея ни дава възможност да видим живота от едно по­високо място. Изхождайки от основното познание на расово обусловеното, съзнаващото общността мислене, понятието ни за живота се представя в нова светлина. Една нова синтеза на духа и на хората открива нови хоризонти и плодотворни прояви. Което досега бе скрито в мрак, добива видима форма; което досега се усещаше като истина само по чувство, сега става смислено и ясно. Тази нова идея на човешкия съвместен живот създава постижения, които според мярката на миналото, изглеждат като чудо. И човешкият дух намира разрешения, които в тяхната проблематика досега се считаха за неразрешими. Тази идея вече обхваща всички области на нашия живот и във всички области се извършва промяна в понятията. Както понятията в политиката, в стопанството, в правото, в изкуството, в науката, в печата и т.н., а така също и във възпитанието, от прекрасна,само по себе си, но безплодна абстрактност, станаха целесъобразни средства на нашия народностен живот.

Така например, ние освободихме възпитанието не само на думи, но и практически, от ограничението му само в класните стаи, и му дадохме един по­широк смисъл. Днес формациите на националсоциалистическото движение стоят на страната на училището. Съзнаващият отговорността си възпитател не е вече сам. Навсякъде нему са дадени помощници във възпитателното дело. Печатът, радиото и киното не разрушават вече в следобеда доброто, което възпитателят в предиобеда е насадил в душата на детето. Както е във възпитанието, така е и във всички области на нашия живот. Националсоциалистическата идея даде на нашето германско стопанство, което беше вкаменено до смърт в оковите на индивидуалистичното мислене - една съвсем нова, бликаща живот форма. Тя изпълни целият ни стопански живот с нова динамика и оплоди всичко с жизненост. Чрез придаване нов смисъл на политиката, под девиза: „Икономисване на сила чрез концентрация”, Водачът достигна за германския народ баснословни външнополитически резултати.

Където и да се погледне от гледна точка на общността, навсякъде започва да се унищожава неподвижността и вкаменелостта, до които ни доведе индивидуализма. Навсякъде вие виждате, как тази нова и плодовита синтеза на националсоциалистическата общност разгърна ново и плодоносно развитие за нашето мислене и действеност. Идеята за общността е магическата формула, която ни дава възможност да схванем чудото на Третия Райх.

ДУХОВНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

Но къде е мястото на личността в тая система, в която всичко е подчинено на общността? Това е един от най­парливите и най­дълбоки въпроси, които нашето време поставя. Въпросът: как е възможна личната свобода в общностната свързаност, как е възможна личността вътре в общността - е един от най­навременните и опасни въпроси, които изобщо могат да се зададат на националсоциализма. Отколе това е бил най­силният довод, който индивидуализмът слагаше в ход срещу идеите за общността. С ясния и недвусмислен отговор на този въпрос - така се казва - националсоциализмът би трябвало тепърва да докаже своята годност за живот.

„Творческата личност, която е слагала своя печат в историята във всички времена и е определяла нейния развой - така казват нашите либерални критици - принадлежи само на върховния закон на своето съществуване. Личността е издялана от свое собствено дърво, тя израства върху основата на своята самоценност. Тя не се нуждае от одобрението на масата и превъзхожда разсъжденията на малките духове. Тя стои над видимото и над политическата обстановка на всяко време. Личността е родена да господствува. Където цялото господствува над единичното, за нея няма вече жизнено пространство. Да се подчини личността на цялото, това ще рече, да се жертвува тя за принципа на общността; това ще рече, да се ограби човешкия напредък от неговия най­силен двигател и човешкото могъщество от неговата творческа сила. Поради това, една система, която поставя общността над единичното, означава края на всяка свобода, края на всичко творческо, а заедно с това и края на всяка култура”.

Така приблизително звучат доводите, които ни се противопоставят винаги от кръговете на либералния духовен свят. Всяка сериозни критики и всички сериозни възражения срещу националсоциализма се въртят около тази централна точка, те се съсредоточават в следния основен въпрос: „Как е възможна личността, как е възможна личната свобода вътре в обвързаността с общността?” Теоретически, принципно погледнато, проблемът гласи: как може да се свърже принципът на обществената обвързаност с принципа на личната свобода в една затворена мисловна система?

Практически, отнесен върху нашия съвремен живот и пренесен в наше време, въпросът гласи: как може личността, която расте само под слънцето на свободата, да вирее в една страна, в която господствува безусловно принципът на общността?

Този въпрос, когато се обмисли точно, е в същност основният въпрос на националсоциалистическото битие. Той е решаващият проблем на нашето време. Hic Rhodos - hic salta - така казват предизвикващите премъдри противници. И аз мисля, че докато не сме отговорили съвсем убедително на въпроса: „общност и личност”, ние не ще ги накараме да замлъкнат. Този отговор сега националсоциализмът може да го даде. И за мен, както и за всички, за които познанието и яснотата върху смисъла на битието са жизнена необходимост, е едно ощастливяващо чувство, че той дава на нашето познание едно окончателно и неотменимо решение на този основен проблем. Той разполага с онази сигурност и вътрешна сила на убеждението, които са присъщи само на истината и дава същевременно крила и плодотворност на творческия му живот, което ние усещаме, като една тъй чудна съдба.

„OБЩЕСТВЕНИЯТ ДОГОВОР” НЕ Е НИКАКВО РАЗРЕШЕНИЕ

Проблемата за обвързаност и свобода‚ за общност и личност не произтича, както вие знаете, от едно днешно свързване на идеите; тя е толкова стара, колкото и самия човешки живот. Тя е, така да се каже, Гордиевият възел на всеки съвместен човешки живот, който и досега в историята не е разрешен задоволително, нито мисловно - от хероите на духа, нито пък практически от реформаторите на политическия живот.

Философите на всички времена, от Платон до модерните, се занимаваха с този проблем и силните на земята, владетелите на народите, напразно правеха опити за неговото разрешение, за онова истинско разрешение, което завинаги да осигури щастието за техните народи чрез действително обединяваща форма на управление.

Русо, бащата на философията на възраждането, в своето познато съчинение „Oбщественият договор”, характеризира проблема със следните думи: „Как може да се схване една форма на обществото, която с цялата си сила покровителствува и защитава личността и силата на всеки член на обществото и по силата на която всеки индивид, при все че е свързан с всички, се подчинява само на себе си и остава така свободен, както и преди да е станал член на обществото? Това е, казва Русо, основният въпрос, чието решение дава обществения договор”.

Ние, които виждаме да се събаря постройката на индивидуалистичното мислене като картонена къща, бихме могли да дадем на Русо следния отговор: никакъв обществен договор не ще може да даде някога това разрешение, то ще се даде само от един светоглед. Един светоглед, в центъра на който не ще стоят чужди на действителността, обезкървени конструкции. Не „индивид и общество”, а естествено дадените ценности на човешкия живот - „общност и личност”.

„Индивид и общество” - „общност и личност” това са две взаимно изключващи се двойки от понятия, които лежат на съвсем различни плоскости. Който е приел индивидуалистичната, и както видяхме, погрешната изходна точка, ще се движи през целия си живот в лабиринта на заблуждението, за да стигне в края на краищата може би до марксизма и в него да съзре зарята на човешката глупост.

Марксизмът, който си присвояваше името социализъм и със злоупотребата на социалното, завладяваше глупавите глави на едно столетие, е само логичният завършек, последната форма на индивидуалистичното мислене. Той бе също така най­чистото индивидуалистично мислене и е оставал винаги обществен утопизъм. От „индивид и общество” той искаше да създаде „обществен индивид”, онова подигравателно „раждане из огъня и калта”, което ние днес виждаме практически осъществено, като утайка на човечеството в Съветския рай.

НА ГРАНИЦАТА НА ДВЕ СИСТЕМИ НА МИСЛЕНЕ

Индивидуализмът, либерализмът, марксизмът, не познаваха и днес още не познават онази единствено възможна, естествено дадена изходна точка на нашето мислене - общността, расата, народът; оная общност, без която единичното не е дори мислимо, защото тя го е научила изобщо най­напред да говори и да мисли с понятия.

Върху плоскостта на индивидуалистичното мислене, което в своята вътрешна разновидност трябва да се опита да даде изкуствено и конструктивно връзката на индивида с обществото, никога не можеше и не може да се намери разрешението на проблема. Това мислене води във всички области на социалния живот към недоразумения, в лабиринта на заблужденията, от който няма никакъв изход. Тепърва националсоциалистическият светоглед, като съвсем ново общностно и съобразено с расата мислене, прониква достъчно дълбоко в целостта на нашето съществувание, за да премахне противоположностите и да развие общността и личността като взаимнодействуващо единство от един корен.

Не без основание аз говорих в началото така обстойно за това завъртане на познанието на 180°, което извърши в нас националсоциалистическата революция. Толкова основен и решаващ е повратът на нашата мисъл, че мнозина, които отнапред не се чувствуваха вътрешно сродени с това мислене, можеха да го следват само бавно и постепенно. Нашата младеж не ще притежава друго, освен това мислене, понеже тя го възприема в себе си още с майчиното мляко. Обаче, ние съвременниците, сме преходна генерация и стоим още върху моста на прехода между два свята. Това е важното.

Всяка трудност, всяка неяснота, всяка проблематика, всяко повърхностно говорене в днешно време, е възможно само поради това, защото ние още сме твърде близу, все още на синура между две основно различни системи на мислене. Ние все още стоим твърде близо до епохата на индивидуалистичното мислене, от което ни освободи националсоциалистическият светоглед. Мнозина са твърде много смутени от него, за да бъдат напълно проникнати от абсолютната правота и вътрешна необходимост на съзнаващото общността мислене. От кръстосването на две взаимно заместващи се системи на мисленето, което е съвременната проблема на нашата генерация, се явяват ония духовни напрежения и неясни хоризонти, които днес все още създават големи затруднения на толкова много хора, вътрешно борещи се и полагащи съвсем честни усилия.

Индивидуалистичното мислене беше духовната конструктивна грешка на цял един век. Ние преодоляхме това време и сега трябва да преодолеем и неговото мислене, тъй като със старото мислене ние не можем да разберем новото време. И ние никога не ще го разберем, ако не престанем да наливаме в стари мехове ново вино, ако не престанем да мерим новия живот с понятията на миналото. Това е важното. Само новото мислене ни разкрива света на новите ценности и на новите понятия, които са основата на нашето действуване и извора на новото творчество. Който притежава тази нова основа на мисленето, за него животът става смислен и ясен. Той схваща с вътрешно убеждение нашето време, нашия език и нашия глас.

Често колелото на историята се върти по­бързо, отколкото човешкият дух смогва да го следи. Днес животът протича с революционна динамика. Обаче новото време ще се закотви напълно в съзнанието на много хора едва тогава, когато то бъде духовно узаконено и затвърдено. Да съдействувам за това, а също така, в света на духа, да хвърля мост към новите брегове на познанието, това е целта на днешната моя лекция.

Бих искал да посоча и по отношение на други два проблема оная метаморфоза в образуването на понятията, която всички ние трябва да извършим в себе си, за да открием със собствени сили и разпознаем чудото на националсоциализма. Два са изобщо най­парливите проблеми на духовния живот, въз основа на които искам да укажа постоянството на националсоциализма като светоглед и революционна твърдост : проблема за свободата и този за личността.

Свобода и личност са били винаги основните понятия, които крепят стълбовете на индивидуалистическото мислене. Те са също върховните доводи, които винаги и навсякъде ни се поднасят от либерализма, като доказателство за правилността на неговото мислене. И затова аз искам да ги направя пробен камък за нашето собствено схващане.

ЛИЧНОСТТА КАТО ОБЩНОСТНО ПОНЯТИЕ

„Личността, така казват либералистите, не може да диша в атмосферата на принудата на социализма и във въздуха на натиска от общността.”

„Личността, така казват те, е основана върху индивидуалността, тя е индивидуално мислене, тя принадлежи към сферата на единичното и само в нея тя действува и само в нея тя се издига до самотната висота на своите възможности”.

Това звучи така истинно и все пак е погрешно. Колкото повече думи, толкова повече и заблуждения. Тук ние виждаме всъщност онази съдбоносна грешка в мисленето, върху която почива цялото индивидуалистично учение и е построена цялата му система.

Не е вярно, че личността е индивидуално понятие. Не е вярно, че личността има своя живот и своя обсег на действие в индивидуалността. Личността не е понятие за индивида, но според цялата негова същност, тя е общностно понятие и именно типично понятие за общността, понеже личността може да вирее само върху почвата на общността. Като понятие тя може да се възприема само като атрибут на общността. Общността - единствено тя е това, което заслужава името „личност”.

Аз питам нашите критици: какво е всъщност личността? Човекът не е личност само за това, защото сам си въобразява, че съществува. Човекът става личност само чрез творчество в и за общността. Личност наричаме само онзи, който има особена заслуга към общността. Дело, което някой е извършил за себе си, колкото и велико да е то, не прави от един човек личност.

Един банкер, например, който през целия си живот е насъбрал милиони и милиони, но не за обществото, а лично за себе си, никога не ще бъде само заради това личност, във всеки случай поне у нас в Германия, не.

Предикатът „личност” не се дава на някакво индивидуално самостоятелно величие, а изключително я дава общността като призвание за особената заслуга към самата общност. Понятието „личност” предполага, по­рано или по­късно, признанието на общността. Без нея никой човек не е личност, без нея човек може да бъде чудак, особняк, виртуоз, може да бъде мечтател или оригинал. Всичко това са понятия за индивидуалитета. Но един велик безумец не е още никаква личност.

Няма непознати гении, които никога не са били откривани. Ако те, чрез своите дела, не влязат в хоризонта на общността, макар и по­късно, все едно че не са били. Личност като изолирано „аз”, т.е. личност, която не се утвърждава чрез общността и чрез признателността на общността, не е никаква личност.

ИНДИВИДУАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЪРКВАНЕ НА ПОНЯТИЯТА

Тук ние виждаме съвсем ясно негодността на индивидуалистичното мислене, което е осъдено да отминава действителния проблем, понеже лежи върху съвсем друга плоскост, отколкото оная, в която личността съществува. Това, което индивидуалистичното мислене нарича личност, съвсем не е личност в нейния необходим творчески смисъл. То не е нищо друго освен индивидуална своеобразност, в нейните най­различни форми, както аз изложих това по­горе. Личностите, през време на индивидуалистическото мислене не бяха никакви индивидуалности, но служители на общността, иначе не биха станали личности. Личност не значи индивидуалност, като част на едно атомизирано цяло, личността не е нещо отделно, но нещо веднаж дадено. Личността е ценна сама за себе си цялост, която, като полезен член на цялото, изпълнява самостоятелно своята функция. Цялото се оглежда в личността, както макрокосмосът се оглежда в микрокосмоса. Поради това личността не може да се схване чрез естественонаучните методи на мислене или чрез психологическите разчленявания, но тя може да се разбере и познае от гледна точка на общността.

Творческата сила може най­сетне, да се корени в индивидуалитета на лицето. Решаващото за личността е, че тя действува по вътрешна необходимост, по предназначение на общността. Това необходимо вътрешно единство, до което не могат да достигнат раздвоенията на едно погрешно насочено индивидуалистично мислене, е общността на кръвта, на расата. Те издигат противоположните съдържания на духа и ги връщат към целостта на същината, върху която единствено почива личността. Затова само върху плоскостта на цялостното, съзнаващо общността мислене, понятието за личност има своето място и само там личността има своето жизнено пространство. Как би могла тогава личността поначало да стои в противоположност с общността? Вие виждате какво остава от възраженията на индивидуализма срещу нашето учение за личността. Духовното възгордяване, с което обичат да ни противопоставят тези аргументи, се разпада до едно нищо и остава само праха от объркването на понятията, към което ние изпитваме снизхождение и съжаление.

СВОБОДАТА Е ОБВЪРЗАНОСТ С РОДА

Нека се обърнем сега към втория стълб на индивидуалистичното мислене, към либерализма, към проблемата за свободата. Трябва да проникнем по гносеологичен път до основата на индивидуалистичното понятие за свободата, което сега, както и по­рано, обърква главите и замъглява мозъците. Свобода - каква възвишена и въодушевляваща, но все пак така често неразбираема и зле тълкувана дума! „Най­компрометираната дума в речника на световната история”. Както тя е пленявала през всички времена най­добрите умове, така също и най­лошите през всички времена са злоупотребявали с нея за свои цели.

С право един английски философ е казал, че най­мъчно се побеждава заблуждението, когато коренът му е в езика. „Неподходящи думи образуват веригата, която обвързва хората с неразумни действия. Всеки неуместен израз съдържа зародиша на лъжливи твърдения. Образуват се облаци, които закриват истинската природа на нещата и често представляват неопредолима пречка за откриване на истината”.

Думата „свобода” е причинила едно толкова злополучно объркване на понятията в главите на толкова много хора. Една дума, многозначна като усмивката на някой дипломат и разтегаема като каучука. Хамбар, пълен с фрази, в който всеки може да върши каквото и както си иска.

На това общо място от чувства и мисли индивидуалистичното объркване на понятията можеше да празнува истински оргии, докато най­после през този лабиринт от заблуждения, националсоциалистическото мислене прокара една партина. Свободата, така твърди индивидуализмът, е първоизворът на човешкото право. Но вече тази изходна точка на неговото мислене се счита из основи погрешна.

„Народът е по­близо до природата, отколкото индивида”, така учеше още Аристотел. Индивидът, така учим ние днес, като такъв няма никакво право, нито дълг, понеже той добива всички права и задължения от общността.

Следователно, всяко понятие за свобода, което не се основава на общността, не почива върху действителността на нещата. Едно понятие за свободата, което не се добива и не изхожда от общността, а е a priori фалшиво и неупотребимо за всяко познание из областта на човешкия съвременен живот. То не действува утвърждаващо на живота, а разрушаващо. Поради това и така наречената „индивидуална свобода”, както и нейните апостоли,се окачествява като разбираща се от само себе си. Тя не е нещо, дадено на човека от самата природа. От природата му е дадено съзнание за общността, в която той е роден. Индивидуалистичното понятие за свобода иска освобождение на индивида от тоя му дълг към общността.

Езиковото чувство дори означава един такъв човек, освобождаващ се от своите задължения към общността, като „индивид” или „субект”. В тази характеристика чрез устата на народа лежи обоснована същината на индивидуалистичното понятие за свобода, което в противоположност с истинското творческо понятие за свободата, така великолепно е апострофирано от Ницше: „Ти се наричаш свободен? Свободен от какво? Какво интересува това Заратустра? Аз искам да се вслушвам в твоите властвуващи мисли, а не че ти си се избавил от едно иго, твоите очи ясно трябва да ми възвестят: свободен, но за какво?” Индивидуализмът познава само свободата „от какво”. Тя е в действителност разюзданост и произвол, които водят към анархия. Само свободата „за какво” e творческата свобода на личността, свободата на творящия за общността човек. Единствено тя е истинската свобода и заслужава това име.

Националсоциалистическата революция на мисленето можа да внедри ясно в нашето съзнание това чисто понятие за свободата и да го направи жива действителност. Известно е, че Емануел Кант даде някога най­високо морално значение на проблема за свободата, като ни учеше да схванем свободата и обвързаността в хармония помежду им. Това бе неговото най­велико дело: да схване човека едновременно свободен и обвързан. В действителност, този титан между философите на всички времена, ни даде също така и гносеологичния ключ за разрешаване на този най­важен въпрос, който познава историята на човешкото мислене. Самият Кант не можа да ни отвори напълно вратата на познанието, понеже му липсваше онова голямо откритие, което остана запазено за националсоциализма: расовата обусловеност на всички ценностиб, значението на расата като естествено дадена основа за всяка човешка общност.

Кант виждаше свободата в съобразяването със същността на човека. Според него, свободно действува оня, който се съобразява със своята същност. Тук ние имаме онова решаващо понятие, което от гледна точка на националсоциализма е най­висшето въплъщение на истинската свобода.

Следователно, в свобода действува онзи, който действува съобразно своята същност. Същността на хората обаче, както ние днес знаем‚ е обоснована от техния род, от народния им характер, от расовата им обусловеност, от тяхната расова душа, както Розенберг се изразява. Те действуват съобразно расово обусловената си същност. Затова Розенберг казва: „Свободата означава обвързаност с рода”. Това ще рече: човекът действува съобразно същността на общността, към която той принадлежи чрез връзките на кръвта. Това ще рече : източник на свободата е гласът на кръвта. Който следва нейния глас, чувствува действията си свободни, който не обръща внимание на този глас, чувствува свободата като насилие, от което би желал да се освободи. Сега разбираме Фихте, който в своята трета реч към германския народ казва: „Същинското предопределение на човешкия род на земята е: чрез свобода да постигне онова, което всъщност е първичната човешка природа”. И ние схващаме думите на Жан Паул, така своеобразно изразяващи същината на свободата: „Размерите на любовта към отечеството са мерило за свободата”.

Това е най-доброто разрешение на проблема за свободата - разрешение, гносеологически по­завършено, по­убедително и по­добре разяснено, отколкото можем да си представим. Сега ни става ясно - защо свободата може да бъде само творческа и защо тази свобода е присъща само на работещия за общността човек. Оттук се схваща истинският смисъл на оня обрат в познанието, за който аз вече говорих.

ЛИБЕРАЛИСТИЧЕСКИТЕ ФАЛШИФИКАЦИИ И ФРАЗИ

Онова, което либерализмът нарича свобода и което не един либералист, макар и негласно, но все пак тихо зове, не е свобода, а безотговорност.

Това, което нашите критици наричат личност, не е личност - както аз доказах това по­горе.

Това, което те наричат свобода, не е никаква свобода. Истинската свобода е творческата свобода. Ако либералистите искаха положително и творчески да сътрудничат на днешния национален живот, тогава те притежават тази свобода, тогава те няма защо да я призовават. Тогава те трябва само да творят, да произвеждат и да работят, за да се чувствуват също така свободни и щастливи, както нас, националсоциалистите, понеже ние чрез тази си работа за нацията постъпваме и действуваме съобразно нашата собствена същност, съобразно нашия род и присъщото ни открай време убеждение.

Свобода за какво, свобода за творчество в смисъла на националсоциализма у нас не трябва да се изисква, понеже тя е налице. Ако въпреки това някъде прозвучава призивът за свобода, той може да дойде само от хора, които искат да действуват съобразно едно естество, което не се съгласува със същността на нашата националсоциалистическа общност и е противоположно на нея.

Това, което либералните искат, не е свобода за творческо сътрудничество, а рушително противодействие.

Ние не искаме да дадем такава свобода, свобода на разрушаващата и деструктивна критика, а само истинската свобода, служеща на общността, творческата свобода. Bсеки може да получи тази свобода. Колкото повече обичаме нашия германски народ и колкото по­безкористно желаем да му служим, толкова по­широко стои отворена вратата свобода за нашите действия. За нас важи изразът, който по­добре от всеки друг ни разкрива смисъла на истинската свобода: „Размерът на любовта към отечеството е мерило за свободата”.

Нека погледнем истината в очите и в областта на духа да разрушим кумирите на миналото. В общностния живот на народите няма индивидуална свобода. В общностния живот на народите никога не е дадена свобода на индивида, понеже няма съществуващ сам за себе си индивид.

Нациите, в които днес най­често се говори за такава свобода, имат най­малко от нея. Не се ли изтъква „свободата на печата” като една от най­големите свободи на либералния век? И все пак, тази така наречена свобода на печата, която се величае като едно от най­светлите блага на човечеството, всъщност е една от най­безсрамните фрази, които човешкият мозък някога е измислял. Аз казах, че от първия ден на появяването на печата до ден днешен никога и никъде не е съществувала свобода на печата, че тъкмо там, където тя най­много се възвеличава беше най­жалка, че свободата на печата е една от най­изтънчените фалшификации на понятията. Една фирма за безобидните души, един призрак, който не съществува в действителност.

И това, което касае свободата на печата, също се отнася и за индивидуалистическата свобода във всички области на живота, както и за възпитанието. Тя съществува само като фраза, за да мами хората, та те под знамето на свободата, да увековечат веригите на своето собствено робство.

Това е единствено вярното понятие за свободата, което ни учи да разберем националсоциализма, в съгласие със законите на природата. Аз бих могъл да говоря с удоволствие за широките и светли перспективи, които националсоциалистическото мислене разкрива пред нашите духовни очи. Bсъщност, това е магическа формула, която ни разкрива един нов свят на нови ценности, едно „Сезам, отвори се!”, който ни позволява да погледнем в царството на националсоциалистическите идеи и видим творческата им сила.

ОСНОВИТЕ НА ПОДБОРА

В дълбочината на тая националсоциалистическа идея се преодолява объркването на духовете във всички области. В нея личността и общността се единяват в свобода и обвързаност.

И затова, навсякъде в практическия обсег на действие на националсоциализма, ние намираме господствуващото единство на тая идея като чудесно органическо разрешение.

Създадените в системата на либерализма и индивидуалистичното общество класи, унищожават в края на краищата същото това общество.

Напротив, националсоциалистическата общност утвърждава личността. Личност не за произвол, за самолюбие и самовъзвеличение, а личност за общността, личност която служи на общността. Това взаимодействуващо единство, в което общността носи личността, с което пък личността от своя страна действува за общността, е голямата творческа тайна на националсоциализма.

B люлката на Третия Райх мощта на личността стоеше до силата на общността. Не в богатство и блясък, а като непознат, безимен, Водачът се издигна из множеството на народа до върха на нацията. От единството между народ и водач, от съгласуването на техните мисли и чувства, от съзвучието на техните сърца, израстна оная хармония на силите, която прави днес невъзможното възможно, превръща великото в действителност. От това вътрешно единство и свързаност с народа, Водачът черпи сила за своите решения, а народът - своя върховен кураж, за да застане като един зад него. Народ и Водач, това е онова светло единство от общност и личност в тяхната взаимнодействуваща, животворяща сила. Водачът създаде националсоциалистическата народностна общност, за да развие от нея и за нея нови ценности за личността. Каквото значение има общността за Водача, такова значение има за него и личността. Той подчертава винаги това в речите и произведенията си.

„Една човешка общност - така казва той - е добре организирана само тогава, когато урежда по възможно най­добър начин делата на своите творчески сили, употребявайки ги полезно за цялото. Националсоциалистическият светоглед не гради върху мисълта на множеството, а върху тази на личността”.

На този водачески принцип съответствува и неговата практическа оценка за качествата на личността. Точно той е този, който с фенер търси личностите, гениите в нашия народ. Има един изпитан и известен на посветените принцип на Водача: никога и при никакви обстоятелства, да не създава служба, преди да е намерил личността, която може да я изпълни. Не парламентарната демокрация, както дръзко твърдят нашите критици, а напротив, националсоциалистическата водаческа държава, е основата, върху която се развива личността. Парламентарната демокрация - казва Водачът, е подбор на слабите, удобни за масите. Където властта лежи в ръцете на мнозинството, завистта и дребнавото мислене ще поставят винаги прегради за възхода на личността. Само един авторитетен народен режим, какъвто е нашият, чието управление се определя отгоре, може да издига гении и да ги търси.

Да се търси противоречие между личност и общност в националсоциалистическото движение, това е една шега на историята. Как личността на Водача би могла да създаде националсоциалистическото движение, ако то е враждебно към личността? Самият националсоциализъм, в края на краищата, не е нищо друго освен една гениално промислена система за подбор на личностите. С определена цел, той е за едно съзнателно провеждане принципа на социален подбор на хора необходими за градежа на националното народническо управление, както ние го виждаме днес в лицето на най­могъщата на всички времена организация - националсоциалистическата партия.

НАЙ-ДОБРАТА ДЪРЖАВНА ФОРМА

Още Платон, в своите „Закони” пише, че най­гениалната и напредничава конституция за един народ е оная, с която би се постигнало „довеждането на масите до доброволно подчинение, а мъдреците из тяхната среда, до управлението”. „Най­доброто управление на държавата и най­добрата държавна форма - така казва Водачът - са онези, които с естествена сигурност издигат най­добрите умове на народната общност до управляващо ръководно влияние и значение”. Водачът даде на германския народ такова държавно управление и такава единствена форма на политически живот. Организацията на този политически подбор за управление на нашия народ е националсоциалистическата партия. Самата тя е резултат от един утвърден в борба процес на подбор. Тя понесе политическата отговорност пред десетки хиляди сънародници от всички професии и слоеве и създаде с това възможността те чрез политическото изпитание, да постъпят на ръководни места в Райха. Тя издигна земеделци от плуга, шлосери от струга, носачи от рампата за товарене и зидари от строежа, като ги постави на местата, за които те бяха родени. В нея е организирана германската младеж и тя се грижи, щото всеки млад германец да застане един ден на мястото‚ за което е призван, според силата на своето убеждение, според величието на собствения си дух и според силата на собствената си воля. Това е ритъмът на непрекъснато обновяващите се сили на нацията, на силите, водещи нагоре, които трябва да издигнат нивото на управлението и производителността на общността.

И ако се постави въпроса дали това народно политическо дело е свързано с личността на своя творец, ако се запита, дали то се крепи само на две очи, тогава човек намира в основата на националсоциалистическата партия гаранция за сигурното бъдеще на нацията. Защото Водачът е организирал своята партия, като партия на германския народ, носеща в себе си силите на своето бъдещо водачество и ги развива сама в себе си. Тя е организирана върху непоколебимия принцип за следване на Водача, който за винаги неразривно свързва ръководството с живота на нацията.

Това е смелият и могъщ опит да се изтръгне съдбата на народа и неговото управление от сляпата игра на случайността, да се ръководи с разум по сигурни пътища. Такова нещо още не е ставало и можеше никога да не стане, понеже в историята не е съществувал режим, в който толкова големият авторитет на една личност и волята на един народ, която я следва, да са били така единни, както у нас. Повечето неща, които се считат велики и единствени, вече са били някога в живота на хората. Но това, което става тук, наистина е за първи път.

Твърде силно ли е казано тогава, че с националсоциалистическата идея в историята е осъществен един от най­великите творчески принципи на Духа? Тя наистина е велико творческо дело, тъй като разрешава върху социалната и национална почва на германския народ проблеми, за чието разрешение са необходими столетия.

СОЦИАЛНИЯТ ПРОБЛЕМ

В органическото развитие на идеята за личността се включва също и разрешението на социалния проблем. Хората по природа не са еднакви, а неравни. Да се възстанови хармонията между интересите не на равни, а на неравни, това е проблемът. Националсоциализмът не е възприел несериозната теория за равенството на хората, но създава за всеки сънародник еднакви възможности за растеж и равни изгледи за успех. С това той е намерил най­естествената, понеже е единствено възможна, хармония на интереси между неравни хора, която може да съществува. Той не провъзгласи социализма на нищо неможещите, а този на производителността. Социализмът, даващ еднакви изгледи за възход на всеки сънародник, откъдето и да идва той и какъвто и да е - това е най­смислената и висша форма на социалистически живот въобще, понеже от него нацията винаги може отново да разгърне силите си за разцвет.

Познава ли историята друг по­величествен и по­могъщ опит да се направлява съдбата и живота на един народ, от този? Над тая мисъл, с винаги подновяващи се сили, витае духа на безсмъртието. През 1807 г.‚ фон Гнайзенау пише: „Какви безкрайни неразвити и неизползувани сили спят в недрата на една нация. В гърдите на стотици хиляди хора живее величав дух, чието незавидно положение парализира устремените му криле. Докато едно царство гине в слабост и позор, в своето най­бедно селце един Цезар може би крачи след плуга и някой беден Епаминондос се храни от дохода на двете си ръце”. Това, което Гнайзенау виждаше пред себе си като видение, днес за нашия народ е жива действителност. Думите, изречени преди сто години за маршалския жезъл в раницата, намериха своя смисъл в националсоциалистическа Германия. Създаването на безкласовата държава, в която е в сила еднакъв за всички принцип за производство, даде за пръв път едно практическо и жизнеспособно съдържание на думата социализъм, а заедно с това и осъществяването на вековния социалистически копнеж.

„Най­висше щастие за децата на земята е само личността”, казва Гьоте. Да се събуди това съзнание за личността у всички сънародници на Гьоте, е целта на националсоциализма. Тук лежи, според мен, дълбокият, краен смисъл на онова, което той иска да даде на германския народ.

Ако успях да изложа в общи линии идеята, която Водачът даде на германския народ, моля да не се забравя, че практическото и осъществяване зависи от това, доколко схващаме тази идея в истинското и значение и провеждаме съответно волята на нейния творец, тъй като само чрез начина, по който го следваме, ще постигнем своята цел. И затова, винаги трябва да бъдем наясно, че една система, чийто най­висш принцип е подборът на личността чрез делата, не може да направи никаква отстъпка на неспособните. Поставяйки най­високо общността и нейното благо, не бива да търпим отричането принципа на общността, който тя носи, заради враждебни на общността комплекси на завист у неспособните. Това би било връщане към индивидуалистичното‚ марксическо мислене, което националсоциализмът никога не би търпял. Но за да изключа всяка възможност да бъда погрешно разбран, бих искал да добавя, че не само способността за труд принадлежи към личността, но също и характерът. Той е и необходима предпоставка. За нашето време повече от всякога важат думите на Фихте: „Да имаш характер е равнозначно да бъдеш германец”.

Опитах се да опиша картината на формираната от националсоциалистическата идея сила и величието на духовните хоризонти, лежащи пред нас. Ние правим крачка пред прага на едно ново поколение. Крачка върху едно по-горно стъпало на човешкото познание.

Задачите на духа, които изникват от това за нашето поколение са огромни. В никое време те не са били по­големи и по­могъщи за немската история, както днес. Ние извършихме революция в мисленето и тези нови основи на мисленето са Архимедовата точка, с която събаряме света на индивидуализма, на либерализма, на марксизма.

Индивидуалистическото мислене завършва с песимизъм и с предричане залеза на Запада. Съзнаващото общността мислене и националсоциалистическото действие разтварят вратите на нова епоха за социален възход, към нов разцвет и развитие на европейската култура.

Това е нещо повече от възраждане. Това не е връщане в един стар, а мост към един нов свят.