Видкун Куислинг

от Курт Райх

Още през лятото на 1940 год. англичаните образуваха от името Куислинг множествено число. Те го умножиха с Х, при което Х е числото на ония европейски държави, които не искат да жертвуват своето съществуване и кръвта на своите синове за британската война срещу Европа. По английско мнение, всяка от тия страни има своя Куислинг. Когато през ноември миналата година се състоя Берлинският конгрес, Чърчиловите агитатори казваха: Куислинговците се събират в Берлин. Където и да се почувствува проявата на новата европейска общност, британците си служат с това име.

От 1. февруари м-р-председател на Норвегия е Видкун Куислинг, за чиято международна известност англичаните полагаха грижи почти цели две години. Те, обаче, не го вършеха от добри намерения; те разчитаха на безкритичността на ония, който искаха да повлияят със своята агитация. Защото, какво им бе направил Куислинг? Когато на 9. април 1940 год. германската войска изпревари с няколко часа английското нашествие в неговото отечество, той съзна, че една борба срещу Германия е безсмислена и ще погълне ненужно норвежка кръв и воден от това съзнание, той се опита да образува едно национално правителство, с което искаше да възстанови неутралитета на Норвегия. Той действува, следователно, като норвежки патриот, който докато старите партийни политици се изпокриха, се реши да представлява интересите на своя народ спрямо, всяка друга сила, но който, съвсем логично, не пожела да се свързва повече с Англия. Британците, по липса на други възможности за въздействие, струпаха злобата си върху неговото име и се опитаха да възбудят общественото отвращение на света срещу него.

г. Видкун Куислинг - м-р председател на Норвегия

Не винаги в Лондон са ругаели Куислинг. Англия би имала основание да му бъде благодарна за различни по-раншни услуги. В болшевишкия хаос на двадесетте години той направи нещо за спасяване на английските ценности. През 1927 г., когато Англия и Съветска Русия прекъснаха временно отношенията си, той бива назначен за легационен секретар при норвежката легация в Москва и натоварен със защитата на британските интереси в съветската държава. А в неговата външнополитическа концепция, както я изложи през 1930 год. в книгата си „Русия и ние”, се намира идеята за един „северно-европейски принцип”, който той вижда застрашен от болшевизма и чието спасение очаква от сътрудничеството на северните народи с Германия, Холандия и Англия. Това отговаряше напълно на мислите на Адолф Хитлер, който се постара - до крайната възможна точка - да постигне разбирателство с Англия и да я спечели за една съзнателна и отговорна политика. Само в Лондон нямаха никакъв разум за това, заслепени от едно безгранично безумие за мощ.

Куислинг не беше, значи, изпърво противник на Англия. Напротив, той искаше, както Германия, да сътрудничи с британците, без обаче да им бъде послушен. По-важни от отношението към Великобритания му бяха жизнените необходимости на неговия собствен народ й съдбата на северно-европейския принцип. Когато той, следователно, видя Англия да тласка отечеството му към катастрофа и да предава Европа, дойде по вътрешна необходимост до заключението, че Чембърлейн и Чърчил бяха разрушили основите на желаното сътрудничество. Британците обаче, които приеха малкия брой норвежки емигранти с високи почести, намериха за съвсем осъдително, че Куислинг застана на страната на своята нация, вместо да я напустне насред път.

Англичаните може да имат много възражения срещу Куислинг, но те не могат да му оспорят, че той устоя на своята национал-политическа линия и в съдбовния час остана при своя народ.

Предател, за какъвто биха искали да го представят, той не е, а само борец за истинските норвежки интереси, който ясно вижда своята цел. Но и между противниците му в самата Норвегия все някой ще да е разбрал, какво би станало днес със страната, ако англичаните биха могли да проведат там своите кроежи. Кой ще каже, че те нямаше да я пожертвуват на болшевизма, както Иран, за да хвърлят Сталиновите войници откъм север срещу Германския Райх и така да запазят своите сили? Куислинг навреме схвана угрозата от източните степи, и той знаеше от дванадесетгодишен личен опит, какво значи болшевизъм. Да предупреждава и да въоръжава страната си срещу това, той смътна за своя задача след завръщането си в Норвегия.

Ако тъкмо Норвегия трябва да даде име, с което може да се обрисува понятието на един предател, би било обективно верно да се избере за целта не Куислинг, а един от норвежките емигранти в Лондон, начело им стои не някой друг, а сам последният норвежки крал, зет на Едуард VII., който бе дошел в страната като чужденец и бе останал чужденец през 35-годишното му кралствуване: той не научи дори норвежкия език, но бе готов да жертвува страната за английската война и после я остави на произвола на съдбата, който днес се поставя като крал без армия на една плоскост не само с Чърчил, но и със Сталин, с властодържеца на болшевизма, убиеца на неговия братовчед - руския цар.

Кой действува национално и кой предаде своята страна - Хаакон или Куислинг? Първият я свърза с интересите на една сила, която от столетия държи в покорство Норвегия като една от предпоставките на нейното морско владичество, вторият искаше да и открие пътя в голямата германска общност, където за норвежкия народ е отредено значително бъдеще. Единият я тласна в нещастие и нужда, другият започна нейното изграждане под знака на здрав национален социализъм. Първият я причисли към един залязващ свят, вторият - към възходяща Европа на новото време. В нея ще има да изпълняват всички народи ония задачи, които им се падат в историческия им поселищен простор. Отделните простори на нашия материк, обаче, няма да се уединяват повече, за да водят откъснат живот, защото не подлежи на никакво съмнение, че новата ера на Европа открива на всяка отделна нация, която взема активно участие в нея, неподозирани политически и стопански шансове.

Страните, за които англичаните казват, че се управлявали от „Куислинговци”, могат по това да познаят, че са на нрав път, именно на пътя към себе си и към зараждащата се Континентална общност, в която не ще бъдат вече оръдия на един пространствено чужд империализъм, а носители на европейската отговорност.