Два портрета

от Густав Вирзинг

В отчета си пред германския народ, даден на 30. януари 1942 г., Адолф Хитлер каза:

„Ако тази война не беше станала, столетия наред щеше да се говори за нашия век и преди всичко за моята личност, като за творец на едно велико дело на мира. Но ако Чърчил не бе успял да почне тази война, кой щеше да говори за него? А така поне името му ще продължава да живее, като на рушител на една империя, която той унищожи, а не ние.”

Застанали са един срещу друг представителите на два свята, без какви да е допирни точки помежду им, различни по произход, по начин на живот и по цели: Адолф Хитлер и Уинстън Чърчил.

Прадедите на Адолф Хитлер са дребни селяни; баща му е бил скромен митнически чиновник, който имал амбицията да изучи своя даровит син. Поради това той му дал възможност да посещава едно по-висше училище. На 18-годишна възраст, обаче, младият Хитлер остава кръгъл сирак. Той е принуден сам да печели хляба си. Винаги будното в него чувство на привързаност към родината му дава сила да отправи поглед към околния свят върху мизерията на настоящето не обръщайки внимание на собствените си нужди. Това, което вижда, го занимава много по-силно, отколкото грижите за собственото му благополучие. Навсякъде вижда прояви на страшен материализъм; зад бляскави фасади съзира разложение и разрушение. Страхът за бъдещето на народа го завладява и не го напуща вече. Малкият неизвестен строителен работник изведнъж се чувствува призван да поведе борбата, както към върховете, така и към масите, за да постави на местото на безогледното преследване на егоистични дребнави лични интереси великия закон на общите интереси. Тази борба не му дава покой и отначало го разделя от самия народ, който не го разбира. Самотен върви той по своя път. Но палещата самотност го кали така, както огънят стоманата.

И у Уинстън Чърчил също се проявяваха наследени качества. Той произхожда от едно заможно, висше аристократическо семейство.

Неговият баща, лорд Рандолф Чърчил, като по-млад син на 7-я херцог на Малбъроу, бе постъпил на служба в английското гражданско управление, за да прави кариера, отговаряща на положението му. Без да изпъква над средното ниво на равните му по положение, той достигна до поста министър. Цялото му уважение бе насочено към евреина Бениамин Дизраели, дългогодишния пръв министър и довереник на кралица Виктория, създател на - модерния английски империализъм. Въпреки това, много англичани го отрекоха и окачествяваха неговите користолюбиви действия като неанглийски. Но лорд Чърчил бе заслепен от тази еврейска гъвкавост и ловкост, с която Дизраели умееше да задържи дълги години управлението в ръцете си против волята на народа и над всички парламентарни мъчнотии. Това безгранично уважение към „майстора на парламентарната тактика”, както и своята бойка ораторска дарба, лорд Рандолф предаде в наследство на своя син Уинстън, но той не можа да му предаде своята добросъвестност при уреждане на поетите задължения, както и трезвото си схващане за границите на собствените дарби.

Във висшите училища, вратите на които са отворени за потомците на първите фамилии на страната, Уинстън Чърчил напредваше само като наследник на херцога на Малбъроу и като син на лорд-министър; чрез собствени усилия и прояви той не постигна нищо. Сам баща му не смееше да поеме отговорността, да го настани в управлението. За да има професия, която до известна степен да отговаря на положението му, младият Чърчил трябваше да се реши да стане офицер. И наистина той бе допуснат за такъв само „по милост и като един от последните”. Но дисциплината не му понасяше и той не виждаше някаква възможност да напредне бързо и без усилия. Вън от това, той не бе много наклонен да излага на опасност скъпоценния си живот. Той взе продължителен отпуск и тъй като Англия по изключение не водеше тогава някаква колониална война и сам се чувствуваше половин американец (по майка си, която бе северно-американка), той замина в 1896 г. за Куба, за да види отблизо развоя на инспирираното от САЩ въстание срещу испанското владичество. В следващата година го интересуват борбите в централна Азия, веднага след това той придружава Киченер в Судан, в борбата му срещу Махди, и от там заминава за южна Африка, за да наблюдава Бурската война. В никоя от тези войни той не взе участие като доброволец-боец; участвуваше в убийства само когато му се удадеше случай да прави това без някаква опасност. Официално действуваше само като военен кореспондент. Сам разправя, като доказателство за присъствие на дух, как, попаднал в плен при бурите, скришом е изхвърлил куршумите „дум-дум”, които носил със себе си, и как е побягнал от плен, нарушавайки чисто и просто честната си дума. При това той намираше „забавно” избиването на хората. В своята книга разказва буквално: „Много хора бяха избити, и вдовиците на тия, които бяха на наша страна, трябваше да получат пенсия от имперското (т. е. индийското) правителство, а други бяха тежко ранени и продължаваха да влачат своето мизерно съществувание”. Главното за него бе, със своите сензационни военни дописки да добие славата на храбър човек, на сръчен писател и специалист по военните въпроси. След това излезе в оставка, „за да бъде свободен човек, комуто никой не може да заповядва, и когото вече не ще вдига от легло никакъв звънец или тръбен сигнал”, като поиска от консервативната партия сигурното место в Долната камара, върху което претендираше по силата на заслугите на своите прадеди. С това той постави крак на първото стъпало на оная стълбица, която в Англия води до най-високите върхове.

Избухването на първата Световна война изненада Хитлер в Мюнхен. Неговото патриотическо въодушевление подтикна него, австриеца, да се нареди, по най-краткия път, под знамената, като доброволец. С особено правителствено разрешение бе позволено на „чужденеца”, да потегли в похода срещу Франция като прост войник в един баварски полк. Той стана един от милионите неизвестни войници, които верно изпълниха дълга си, без да са отбелязани по някакъв особен начин от историята. Само високото му отличие, железният кръст I клас, и последната му военна функция, като куриер на един полкови щаб, доказват, че той бе мъж, комуто човек може непременно да се осланя дори и в моменти на опасност. Края на войната той преживя като ранен в един лазарет.

Чърчил не бе изненадан от първата Световна война. Той благоразумно бе сменил своето политическо убеждение и от консерватор стана либерал. Това го издигна до креслото на министър на търговията, което скоро след това смени с това на министър на вътрешните работи и на край с това на министър на марината, което отдавна бе цел на копнежите му. С това той за пръв път се прояви като добър ученик на Дизраели; сега той бе „майсторът на парламентарната тактика”. Във всички тези свои постове Чърчил остана, разбира се, верен само на едно: навсякъде той се проявяваше като отявлен подстрекател на война срещу Германия. Още в 1911 г. саботира очертаващото се разбирателство между Германия и Франция, като в битността си първи лорд на Адмиралтейството даде на флотата заповед да се отправи срещу Германия. Мирът можа да бъде още веднъж спасен тогава само с извънредно големи усилия. В 1914 г. той не можа да изчака решението на кабинета и на парламента. Загрижен от това, че намиращите се в ход усилия за спасяването на мира биха могли да имат успех, на своя глава заповяда мобилизацията на всички английски бойни морски сили и с това направи невъзможни по-нататъшните преговори. Той искаше войната от страх пред „демоничната душа на германеца”. Какво в същност разбира под това, Чърчил обяснява по следния начин: „Неблагоразумният характер на прилежните германци, които тъй много работят и тъй дълбоко мислят, които тъй ревностно се обучават по военните плацове на родината си, и тъй много мъдруват, е наистина страшен!” Със своя дилетантизъм, с който се отнасяше към всички въпроси, и в желанието си, да отстрани своя шеф Асквит и да седне на мястото му, той се опита да търси разрешението на войната на турска земя, въпреки съвета на своите адмирали. Дарданелската акция пропадна по най-плачевен начин при големи загуби за англичаните. Чърчил наново доказа майсторството си в парламентарната тактика. Внезапно си спомня за своя скромен офицерски чин и чувствува в себе си палещия копнеж да се бие на фронта. Той се измъква от отговорност, като слага своята оставка като министър на марината и изчезва във френския фронт. И сега той можеше да отхвърли своята вина за трагедията в Галиполи и да я стовари в тежест на своите неспособни колеги-министри. Асквит бе свален; на негово место дойде Лойд Джордж, който повери министерството на мунициите на Чърчил, от благодарност за подкрепата му.

Войната бе свършена. Хитлер, известно време сляп, вследствие на раняване, решава да стане политик за спасението на народа си. Отначало взима участие във войските на генерал фон Еп в борбата му срещу болшевишката „диктатура на съветите” в Мюнхен. След това започна неговата дълга, упорита борба. В скоро време дейността му привлича вниманието на целия свят.

Междувременно Чърчил смени станалото излишно министерство на мунициите с министерството на войната и въздухоплаването, докато в 1922 г. либералите се бяха до толкова изхабили, че бяха напълно изключени от властта. С това се свърши величието на всички либерални министри. Изведнъж Чърчил престава да бъде либерал. Той предварително се погрижва да добие име на решителен противник на болшевизма и като такъв намира открит пътя си обратно към консервативната партия. На разкаяния грешник бива поверено за награда министерството на финансите. Но той не знае, как да започне с проблемите на мирновременното стопанство. В 1929 г. слага оставка, и въпреки най-старателните си усилия, не може да получи някакъв нов пост.

В 1933 г. Хитлер завърши своята борба за властта в Германия. Сега той стоеше изправен пред огромни задачи. Най-спешната бе да създаде едно органическо, единно цяло от разпокъсания в разни групички и класи германски народ. Същевременно трябваше да бъдат намерени нови държавноправни рамки, понеже старата федеративна конституция бе се превърнала в един кух фантом. При това, трябваше да бъде повдигнат уровенът на живота на станалите безимотни и безработни маси и да им се дадат изгледи за придобиване на известни права, за да могат по тоя начин да бъдат наново включени в организма на държавата. Поради бюрократически администрираните каси, работничеството бе възпитано в чувството на недоволни пенсионери; за да станат пълноправни членове на националсоциалистическата държава, работниците трябваше да се превърнат наново в хора с чувство на отговорност.

В същото време трябваше и селячеството да се възроди и възстанови стопански, общините да бъдат освободени от гнетящите финансови тежести, да се отстрани стопанската зависимост на Германия от чужбина, да се отърси германският духовен живот от разлагащи влияния и да се спечелят наново лежащите извън германските граници германски провинции.

На пръв поглед неразрешими задачи! И все пак тяхното разрешение трябваше да бъде намерено, и в по-голямата си част то бе намерено още в първото тримесечие от управлението на Хитлер. Със законите, целящи единението на нацията И със закона за държавните наместничества се създадоха новите конституционни рамки. С ново социално законодателство се създаде понятието за зачитане на труда и германското работничество беше включено наново в редовете на народната общност като равноправен член. След изтичането още на първата година от национал-социалистическото управление, броят па безработните спадна от над 6 милиона, на 2¹/₄ милиона. В следващите години това най-голямо зло за германския народ изчезна напълно и дори откри место на недостиг от работни сили.

Невъзможно е да се изброят всички задачи, които Хитлер захвана и разреши в годините след 1933, със своята невероятна енергия за работа. Нека бъдат изброени на късо само някои от тях:

Изграждането на „Reichsnährstand’a” със стабилизирането на основните положения на германското изхранване; борбата срещу глада и студа с обмисления до най-малки подробности план на „делото за зимната помощ”; новото организиране на германската индустрия и търговия; учредяването на културната камара на Райха; акцията за премахване дълговете на общините; създаването на едно ново чиновническо право; радикалната правосъдна реформа във всички области на гражданското и наказателно право; организирането на германския трудов фронт с многобройните му разклонения, на първо место отделението „Сила чрез радост”; постройката на райхсаутобана и т. н.

Редом с тези задачи, като особена цел бе изграждането на народната отбрана. След отхвърляне на постоянно представяните от него програми за мир и предложения за разоръжаване, Хитлер трябваше да разбере, че в по-голямата си част чуждият свят следеше с ревниви и завистливи очи неговите мирни успехи, и че той би използувал първия най-благоприятен случай да отнеме със сила придобивките на германския народ. Въпреки това, редом с изграждането на народната отбрана, с гореща вяра в отредената му от съдбата особена мисия, Хитлер продължи своето голямо дело на мира. Огромни репрезентативни постройки, като новото Райхсканцлерство и Нюрнбергските постройки за ежегодните партийни събрания, великолепното модернизиране и разхубавяване на градове и села, направата на спортни стадиони и народни паркове, на театри, читалища и паметници и преди всичко огромното дело за нови жилища, което има за цел да създаде дом и на най-бедния германец, - всичко това доказва миролюбивата, воля на Хитлер и неговата работна сила, посветена преди всичко на делото на мира и на строителството.

С пълно право Хитлер можеше да заяви в речта си на 30 януари 1942: „Преди да вляза във война, аз набелязах една грамадна програма на културна, стопанска и социална работа, започната и отчасти вече довършена. И навсякъде възникваха нови планове, нови проекти, от мене и моите сътрудници.”

През всичките тези години за Чърчил не се чу нищо друго освен това, че през време на пан-индийската конференция в Лондон през 1930 г. той се бореше със страст срещу всякакви концесии в полза на Индия, и че както стана по-после известно от поверителните доклади, той е бил от 1933 г. в постоянна лична връзка с Рузвелт. Днес светът вече знае, че те двамата са търсили повод за война, тъй като не са чувствували в себе си някаква голяма творческа сила.

И те сполучиха да запалят най-сетне световния пожар. Но славата на победители ще им бъде отказана. Историята е справедлива.