Борбата на Германия за европейската култура

„Die Deutsche diplomatisch-politische Korrespondenz” от 23 юни 1941 год. пише:

„Военното положение, което настъпи между Германия и Съветския съюз донесе и последното изяснение между фронтовете, които бяха отворени от голямата борба за прераждането и преустройството на Европа и за създаването на едно ново, образцово отношение между народите.

Европейската революция, въплътена в национал-социализма и фашизма, се опълчи още в своето създаване срещу своите два противника: срещу либералния, капиталистически и плутократически свят на демокрациите и техната система на социална несправедливост, империалистически монополи и покровителствен меркантилизъм. Със същата решителност тази революция се бореше и срещу опита, да се подхвърли света на една анархия, онзи свят, който бе „смъртно” победен в 1914-1918 год. Тази европейска революция не позволи на капитализма да бъде заменен с комунизма, който носеше социално безправие, прекалено надценяване на отделния индивид, унищожаване на самия индивид, а хилядогодишната култура и традиции, с техните морални, религиозни и етични ценности, да бъдат разпилени на прах и заменени с болшевишкия атеизъм и идолопоклонничество.

Безсмъртните ценности на европейския дух се облегнаха единствено на националсоциализма и фашизма срещу тези две злини еднакво опасни и еднакво разрушителни. Облика, обаче който националсоциализмът и фашизмът искат да дадат, преди всичко на своите народи, а оттам и на цяла Европа, е единствената възможна синтеза, върху който може да бъде изградено едно по-добро бъдеще за народите. Тази синтеза избягва и едното и другото зло и по един гениален начин, съчетава старото с новото, приноса - с извоюваното преди и традицията - с напредъка. Тя извърши нещо, което отчаяното човечество вече смяташе за невъзможно, а именно, съчетаването на принципите на националността с принципите па социализма. Привлекателната сила на този нов мироглед твърде скоро показа, че тя не познава граници. Този мироглед облъхна европейския континент с една необикновена динамика. Създателите на тази революция в Берлин и Рим, още в самото начало съзираха, че след разчистването на сметките с враждебните на тая революция сили вътре в собствените им страни, неизбежно ще последва разчистването на сметките и с външните враждебни сили. Месец септември 1939 год. потвърди това. Демокрациите бяха първите враждебни сили, които хвърлиха ръкавица за борба. Това стана в един момент, когато англо-саксонският капитализъм смяташе вече за съвсем близък и вероятен съюза си с руския болшевизъм. Англо-френският ултиматум по Дангциския въпрос се предшествуваше от няколкоседмични разговори между англо-френските военни власти и военните власти в Москва. И ако тогава на германската дипломация се удаде, в последния момент, да раздели тези два света, които искаха да се съединят, за да унищожат европейската революция, това доказва само ловкостта на тая дипломация, но в никакъв случай и волята на тия два противника за едно по-друго отношение към мисията на силите от Оста.

Англо-саксонският плутократичен свят и болшевишка Русия останаха, и след разделянето си, общите врагове на Европа. И двата врагове имаха едно желание: унищожаването на Нова Европа, Те не можаха да дойдат до съюз тогава още и поради това, че Съветският Съюз не желаеше да бъде инструмент на Велико-Британия, а последната дори и не скриваше, че тя иска да си послужи се Съветска Русия като с маша. Съюзяването на тия две сили се избегна, защото никоя от двете страни не желаеше да бъде надхитрена. Това обстоятелство бе гениално използувано от политиката на Адолф Хитлер и той можа да предотврати опасността от обкръжаването на Европа.

С това, обаче, Берлин никак не си правеше илюзии, че враждебността на Съветския Съюз срещу прераждаща се Европа е свършена. И докато неприятелят на запад търпеше поражения - този на изток стоеше с пушка при нозе. Неговата единствена надежда беше, щото, един ден, без всякакви мъчнотии, да се справи с Европа, когато тя бъде изтощена в борбата си срещу Велико-Британия. Днес, обаче, тази възможност изчезва, след като под ръководството на Германия се случи: 1. че войната с всички британски съюзници практически е свършена, а самата Велико-Британия е изолирана и 2. след като вече няма никакво съмнение върху истинските намерения на Съветския съюз, така добре осветлени от нотата на външното министерство.

Речта на Чърчил, която той произнесе непосредствено след започването на враждебните действия между Германия и Русия, е една твърде интересна реакция. Това бе един изблик на гняв и на злоба сега, защото стана ясно на г. Чърчил какво нещо е загубил, когато през септември 1939 год. изпусна възможността за един съюз със Съветска Русия. Но тази реакция говори и друго: тя говори, че Адолф Хитлер и този път е постъпил правилно, след като е измерил всички възможности и е избрал най-важния момент, в който да нанесе удара над болшевизма. И сега, когато Чърчил се вижда пред осъществяването на своята въжделена мечта за съюз с Русия, това не го радва, а го ужасява, защото знае, че вследствие ограничеността на събитията на запад и липсата на всякаква възможност за влизане във въоръжен контакт с германските сили там, Германия ще излезе не само неизтощена от борбата си със Съветския съюз, но и неимоверно много закрепнала. Чърчил знае, че победата на новия ред в Европа ще бъде вече окончателна, защото Адолф Хитлер успя да надскочи руската сянка в един момент, когато се намираше на върха на своята политическа, военна и стопанска мощ. Най-после, той знае и това, че германската победа над руския болшевизъм ще бъде само една прелюдия към сигурния и неизбежен британски погром.

Съветска Русия беше последният коз в ръцете на Чърчил, обаче, тази карта му се изтръгна от ръцете в един момент, когато той не бе изиграл още американския си коз.

Европейските народи, които следят с нескрито участие тази борба, разбраха, че няма никаква разлика между войната срещу Велико-Британия и тази срещу Съветския Съюз, т. е. между борбата на Нова Европа срещу либералистичния и плутократически свят на западния капитализъм и срещу болшевишката анархия на Изток. Тези народи също така разбраха, че само чрез превъзмогването и на двете враждебни сили, културните и трайните ценности на Европа ще бъдат защитени и ще бъде осигурено бъдещето на тези народи.

Носителите на болшевишката "култура":