1941 година ще бъде най-важната година в историята за всички времена

Последната реч на Фюрера Адолф Хитлер, произнесена пред Райхстага на 4 май 1941 год. не е нищо друго, освен потвърждение на онова, което той във всички свои речи до сега предсказа, като една възможна действителност. С тази реч, той трябваше още един път да подчертае, че това, което е говорил до сега, е плод на една гениална държавническа и военно-стратегическа далновидност, чрез която още навремето искаше да спести, както страданията, така и проливането на много кръв. Всички негови речи никога не са били речи на ония политици от старата школа, за които се знаеше, че между това, което казват и което вършат винаги има никаква разлика. Световната съвест, в такива случаи, беше задължена в речите на тия държавници да търси някакъв скрит смисъл, „някаква прикрита дълбокомислена политическа стратегия”. За разлика от тях Адолф Хитлер, с едно непознато чувство за отговорност, с рядко проникновение и с дълбока нравствена загриженост, винаги е говорил това, което е било плод на сърцето му и на голямата му обич към човека въобще. Но той е и държавник, над чиято съвест лежи дълга за един стомилионен народ.

Когато Адолф Хитлер каза, че „германският войник е най-добрият войник в света и германското оръжие е най-доброто оръжие в света”, той не се хвалеше. Той само предупреждаваше.

Когато Адолф Хитлер, при обявяването на днешната война каза, че „за германското въоръжение той е хвърлил 96 милиарда Р. М. той също така не се хвалеше и не заплашваше. Светът беше длъжен да повярва, че това е само едно предупреждение, че Германия от 1939-40 и 41 год. не е Германия от 1914-18 год.

Когато Адолф Хитлер заяви, че английската блокада ще се превърне в противо-блокада, най-напред англичаните трябваше да си вземат бележка от това.

Когато Адолф Хитлер заяви, че всички народи до сега са били, по един или по друг начин, в служба на една извън-европейска сила, това не беше упрек, нито даже предупреждение, а историческа прозорливост и един апел към европейските народи да изоставят пътя, по който техните плутокрации, щедро плащани и подържани от Англия, ги тикат. Това той правеше не от страх за военното могъщество на своята страна, а от грижа за съдбата на европейските народи.

И най-сетне, когато Адолф Хитлер заяви, че Англия, вечния враг на Европа, където и да се появи, Германия ще я срещне и ще я бие, и това не беше нито самохвалство, нито някакви по-специални стратегически маневри, както всичко това бе посрещано до сега в средите на демокрациите, а ясен израз на един държавник, който стои здраво върху реалните възможности на своя народ и своята войска.

Светът требваше да си вземе бележка от всичко това, ако искаше да се предпази от вихъра на войната. Ония, които своевременно разбраха тия ясни и пророчески предсказания на германския водач са щастливи, че не само останаха вън от тоя вихър, а някои дори постигнаха и своите национални въжделения, които Европа на Англия и някогашна Франция, години наред беше отказвала законността на тия искания.

В последната си реч, Адолф Хитлер отново направи преглед на изминалите събития от момента, когато започна днешната война. Той отново беше принуден да заяви, че срещу Полша е имал само едно искане - Данциг и коридор през Коридора. Той отново потвърди, че спрямо Норвегия, Холандия, Белгия и Франция не е имал нищо против и че всичките му усилия са били насочени към избягване на войната, към мирно разрешаване на всички спорни въпроси и най-вече, че специално към Франция, той не е имал никакви териториални претенции.

Още по начало той е схващал днешната война като война на Англия спрямо Германия и че другите народи, са свободни да изберат своето становище между неутралитет и война. Неговите външно-политически искания се свеждаха до равноправие, до възвръщането на отнетите и колонии и до премахване на унизителните клаузи от Версайския ред.

Предмет на една особена грижа на Германия е бил въпроса за мира в Юго-източна Европа и по-специално на Балкана. Английските гаранции за Румъния доведоха Румъния до една вътрешно-политическа и външнополитическа трагедия, от която тя пострада твърде много. Не вярваме вече, че света, ще отрече, че Румъния не е предупреждавана за това от чистия разум и от прозорливостта на германската дипломация. Германия никога не е имала никакви териториални претенции в Юго-изтока или на Балкана. На тия страни Германия е гледала само като на един стопански басейн, който се нуждае от спокойствие и помощ, за да се реорганизира, с цел да бъде способен да удовлетворява нарасналите консумативни нужди на Германия. Противно на Англия, Германия не е една страна, която само продава, без да купува. Противно на английската пропаганда Германия винаги е заявявала, че тя не иска да постави под стопанска и политическа зависимост никоя страна, а напротив, че Германия, която е индустриална страна, е зависима стопански от земеделските страни. И тая зависимост, през германски очи, никога не се е виждала порочна. Тая зависимост, плод на доброволно сътрудничество и на едно ясно съзнание, трябваше да бъде и ще бъде основата за бъдещия стопански ред в Европа, и това бяха длъжни да не забравят страните от Юго-източна Европа, по-специално, страните от Балкана.

Години на ред Адолф Хитлер се бори да вразуми някои от тия страни. Той знаеше, че югославският народ таи омраза спрямо германския народ. Той знаеше къде лежи и извора на тая омраза. Противно на това, германският народ никога не е живял с такова съзнание за отмъщение, плод на едно друго време, на друга политика и на друга действителност. Специално за Югославия, Германия стигна до там, че и гарантира териториалната цялост и й даде излаз на Егея.

Всичко, това говори не за омраза, не за някакви ревандикации, каквито спрямо Югославия биха били най-обосновани, защото тя беше едно от най-галените деца на Версайския ред, а плод на едно чувство за значението на Балкана, който трябваше веднъж за винаги да бъде обезвреден като източник на бъдещи безпокойства.

Но как да се окачестви последният „държавнически” жест на Югославия? В момента, когато Югославия сложи подписа си под един международен договор и с това едва ли не си обезпечаваше правото на най-силната държава на Балкана, в тоя момент Югославия сви по друг път. Това прилича на оная луда крава, която мирува до като я издоят и напълнят котлето и тогава ритне, та го разсипе. Да но … светът не е вече длъжен да държи сметка за лудите крави.

Някога Адолф Хитлер предрече, че има народи, които са способни за самостоятелен държавен живот и народи, които не са способни. Без да бъдат сочени други, сръбският народ даде най-убедителното доказателство за това. Картонената постройка на Югославия, която някога покойният крал Александър с такова упорство изгради, бе само за няколко часа срината не от друг, а от собствения му син.

Един ден историята ще отбележи, че „нашият верен съюзник от световната война, България, която осъществи своите национални идеали”, е имала най-правилно разбиране за политическата действителност и най-вярно тълкувание на германските желания и стремежи. Излишно е да се подчертава, защо, когато Фюрерът спомена името на този верен съюзник, целият Райхстаг толкова продължително ръкопляска. Кого аплодираше тогава този форум на германската политическа мисъл и воля? - Велика Германия аплодираше мъдрото държане на един малък и героичен народ и същевременно поздравява неговия величав възход. Верни в страдания - верни и в своята радост.

Ние не знаем в момента, когато Адолф Хитлер в своята реч подчертаваше как всичко онова, което беше предрекъл, е вече осъществена действителност, какво точно мислеше г. Чърчил. Би било наистина напълно човешко, ако би въздъхнал и казал: щях да бъда може би много по-щастлив, ако само един път се сбъднеше това, което кажа. Уви, Проклета съдба! Поне до сега, това не се случи.

„Чърчил, онзи човек на лицето, на когото е изписано само подлост, кръв и омраза, този „гениален” стратег на всички времена, този далновиден политик” трябва да знае, че кървавата баня на Балкана, която той устрои на два народа, не ще да му бъде простена най-напред от самите народи, за чиято сметка извърши всичко това. Те сега са тръпни и объркани от това, което ги сполетя, но утре, когато съзнанието им се възвърне и те прозрат своя наивитет и английската подлост, ще потърсят сметка кога и да е. Не, разбира се, от г. Чърчил, защото той тогава положително няма да съществува, но той и всички негови сателити ще оставят поколение, над което за вечни времена, ще тегне мрачната сянка на проклятието и омразата.

Сега и последната английска база на континента изчезна. 1941 година ще бъде записана като най-величавата година в историята на всички времена. Военният път на Германия вече е разчистен и той води само към една цел - Англия. 

Над Европа ден изгрява - над Англия - нощ припада.