|
Dr. rer. pol. Ото Дитрих (31 август 1897 – 22 ноември 1952)
Личност и дело
Ото Дитрих
В редицата бляскави личности около Фюрера, д-р Дитрих заема завидно място. От десет години насам той е един от най-ревностните му сътрудници и бих казал, един от най-близките му приятели.
Приятел - е смела дума, когато се отнася до една необикновено издигната и могъща личност, какъвто е Водача и канцлер на Райха. Но Адолф Хитлер е направил от своите сътрудници приятели, и то в най-добрия смисъл на понятието. Когато природата го е надарявала щедро с талантите на големия държавник, не е пропуснала да му даде и голямо човешко сърце. Хитлер има дарбата да познава хората и да открива най-способните между тях, а след като ги е открил - да ги привлича към народното дело; после, всекиго, според заслугите му, той надарява със своето искрено приятелство.
Личностите около Хитлер, големи и малки, са свързани със своя Водач не само служебно, не само със страхопочитание, но още и с най-яката връзка между честните общественици - идейно и приятелски- „Вярност за вярност” е техният лозунг, зает от древните германци. А това значи: предварително осъждане на неуспех всяка хитрост от разряда на старата дипломация; изобличаване на неискреността; презрение към ориенталските интриги и ласкателства; рицарска доблест в борбата и в мирното сътрудничество.
Хитлер донесе ново учение за човека, обществото и държавата. Той превъзпита германския народ и осъществи идеала на германските кайзери - обединение на германството и организирането на Европа в името на една възвишена идея. Той създаде новата социално-справедлива държава, която става образец за всички осъзнати народи. Но Хитлер донесе още нещо, което е много важно от нравствено гледище - той събуди стария рицарски дух, който отдавна беше напуснал държавите, обществата и отделните хора. Националсоциалистическата дипломация се отличава от господстващата в света на демокрациите рутинирана дипломация, по своята рицарска откровеност. Ние сме свидетели на редица големи международни събития и те са внушителните примери, които е излишно да напомням. Накратко бих казал, че Хитлер като дипломат е пълна противоположност например на Метерних или на Талейран.
Духът на Водача е проникнал в ума и сърцето на всичките му сътрудници и приятели. И те осъждат по старогерманския закон за верността. Който познава лично управниците от старите германски режими - режимът на кайзера и на ваймарската конституция - лесно забелязва грамадната разлика между тях и водаческите личности на днешна Германия. Старата аристократическа надменност е заменена с възвишена простота в отношенията, зад която се очертава силуета на чувството за собствено достойнство. Националсоциалистът уважава себе си и желае щото неговия сътрудник - бил той постоянен или временен, чужденец, приятел или неутрален - да уважава себе си също тъй. Тогава състезанието протича в правилата на рицарството, без хитрости, неискреност или измама. Рицарят беше честен и доверчив, но тежко му който го измами! Два пресни примера ми се натрапват - измамата на последното югославско правителство и коварството на московските болшевики. И обратното - бойната вярност, сърдечното приятелство, искрената любов и адмирация на българския народ към германския народ, бяха възнаградени от Фюрера с достоен за него и за национал-социалистическа Германия жест.
Няма да забравя думите на д-р Ото Дитрих, казани ми на 18 януари 1941, на приема у райхс-протектора фон Нойрат, в Прага. Между другите лица присъстваха не по-малко от двеста чуждестранни и германски журналисти, които попиваха всяка дума, казана от отговорно лице. Д-р Дитрих знаеше, че в залата се намира и един българин, дошъл от София само, за да чуе сказката му. Той ме намери всред множеството и стискайки продължително реката ми, каза пред ушите на журналисти от целия свят, без заобикалки, без страх от интриги, откровено и сърдечно:
- „Вие не знаете колко много нашият Фюрер обича България!Българският народ ни запази своето вярно приятелство през целите тези тежки двадесет години. Ще бъде жалко, ако сега, когато предстои богата жътва, вие не бъдете на наша страна...”
Но д-р Дитрих не вярваше, че българският народ ще напусне своя стар боен другар тъкмо сега, когато истинското приятелство трябва да издържи изпитанието. Така и стана. Пророческите думи на Дитрих се сбъднаха. Жътвата беше неочаквано богата. Тя беше ожъната от германските картечници, овършана от танковете, оросена със скъпата кръв на Хитлеровите войници.
Сега всички българи знаем, колко много Фюрерът е обичал България! Ето защо, книгите на този голям и искрен приятел на нашия народ заслужават да станат достъпни за нашата общественост и да се разпространят всред интелигенцията ни по градове и села.
Но не само защото са писани от български приятел! Това обстоятелство е един плюс за нашия читател; но най-същественото е, че тези книги, макар малки по обем, съдържат основните начала на националсоциалистическото учение за новата национална държава и за съюза на тези държави в една Нова Европа.
Ото Дитрих е роден в град Есен, всред хилядите работници, и недалеч от брега на Рейн. Той беше 17-годишен юноша, когато избухна световната война. Вроденото му чувство за дълг към родината го накара да постъпи доброволец. Четири години той се би на западния фронт. И същевременно учеше, през паузите на сраженията, за гимназиална матура. За проявена храброст, той получи Железния кръст първа степен. Войната завърши като офицер. След войната следва философия и държавни науки. Завърши университета по икономика и право, и стана доктор на тези науки, получавайки традиционната титла Doctor rerum politicarum. Първоначално той работи като чиновник в разни стопански предприятия, без да прекъсва своето по-нататъшно самообразование.
Неговото силно обществено чувство го отправи към вестниците, които са модерната трибуна на общественика. В пресата на родния си град д-р Дитрих работи известно време като сътрудник по стопанските въпроси. Скоро той се премести в Мюнхен, където стана редактор в един от първите вестници.
Мюнхен беше градът на националсоциалистическото движение. Дитрих се хвърли в него със същия идеализъм, с който се беше хвърлил преди няколко години в борба с външните врагове на своя народ.
Способностите на д-р Дитрих бързо се проявиха. Ръководните лица на партията предвиждаха неговото бляскаво развитие; и му дадоха възможност да разгърне своите способности. В тази именно среда, д-р Дитрих се запозна с Водача и се привърза към него със старогерманска верност. Хитлер - познавачът на хората и приятелят на способните - го привлече в своя щаб и го назначи, в 1931 год., за главен ръководител на партийния печат - Reichspresschef der NSDAP.
Това не беше някаква добре платена бюрократична служба, а бойна наблюдателница на партията и картечно гнездо за обстрелване враговете на германския народ, външни и вътрешни. Една стаичка в мансардата на партийния дом - мюнхенската „Кафява къща”, беше кабинета на този „ръководител на печата на Райха”, обаче назначен не от правителството, а от водача на една опозиционна партия, ежечасно наблюдавана и преследвана от полицията.
1931 година беше една от най-мрачните за германския народ. Стопанското положение беше плачевно; милионната армия безработни се увеличаваше всеки ден; държавните финанси стояха пред банкрут; обща мизерия и несигурност царуваше над народните маси. Външните врагове на Германия ставаха все по-дръзки и стягаха обръча около своята Версайска жертва.
В същото това време, германците бяха се разделили на партийни и класови групи и водени от професионални партизани, воюваха помежду си с вражеско настървение. И това самоизтребване на един народ се наричаше парламентарно самоуправление, политическа свобода, демокрация.
Срещу всичко това, Хитлер и последователите му издигнаха лозунгите на националсоциализма за народно единство, за външно величие, за работа и хляб на всички германци, за стопански подем в една нова социално-справедлива държава, и пр. и пр.
Тези именно лозунги трябваше да бъдат изнесени и пропагандирани от печата на партията. Но това значеше война на новата идеология със старите идеи; това значеше разгромяване на старата държава и изграждане на нов националсоциалистически Райх.
В тази идеологична война, на пресата беше възложена важна оперативна задача, която самият д-р Дитрих беше определил така: „Печатът трябва да обсипе вражеските позиции с барабанен огън, преди политиката да ги атакува и завладее!”
Какъв верен познавач на хората е Адолф Хитлер та да повери тази служба на един храбър боец от фронта, който между две атаки се е занимавал с наука и е чел философия! През борбите на Движението за власт, д-р Дитрих заемаше отговорно мото като групов водач на Щурмовите отряди - SS Gruppenführer. Най-после получи и титлата райхслайтер, която имат само няколко най-приближени, най-способни и най-заслужили партийци.
Така Ото Дитрих се самосъздаде, върху далото на своите способности и своя характер, оценен и подпомогнат от Водача и щаба му. И когато, след завземането на властта, Хитлер го назначи за главен ръководител или директор на печата в Райха, никой германец, не попита кой е той, защото всички го знаеха от делата и заслугите му.
* * *
Като главен ръководител на огромния печат в Райха, д-р Дитрих е претрупан с работа. Но въпреки това, той намира време да се занимава с държавните науки, на които е доктор, за което свидетелстват най-ясно неговите периодични сказки из областта главно на политическата философия. И то не само от ученолюбивост, защото който иска да обновява, да реформира, да превъзпитава, е длъжен да познава основно онази група правни, стопански н социални науки, които се наричат общодържавни науки, включително научната политика и политическите учения за държавата изобщо.
Д-р Дитрих владее тази научна област и затова е истински ръководител и вдъхновител на печата, а не само служебен началник.
Той има дар слово, както всички първи хора около Хитлер; но неговият ораторски талант няма нищо общо с празния патос на площадните оратори. Неговото красноречие е академическо и убедително за ума; но чистата му вяра в истинността на това, което говори, и искреното му желание да направи хората по-щастливи чрез възприемането на новите идеи - завладяват и сърцето на слушателя.
Службата му го довежда във всекидневен, дори ежечасен досег с множество хора, сънародници и чужденци. Голямо изкуство е да ръководиш, без да дразниш; да заповядваш, без да обиждаш самолюбието на другите; да внушаваш мислите си, без да ги натрапваш; да опровергаваш, да спориш, без да станеш отегчителен и неприятен.
Тъкмо това изкуство д-р Дитрих владее тъй добре, че не може да се мисли само за навик, но и за вродена дарба. Един типичен райнлендер! Среден на ръст; не пълен; много подвижен и приказлив, но винаги с една лека отсенка на самоосъзнато достойнство. Неговата любезност с хората е непринудена и създава бързо у събеседника чувството на добро старо приятелство. Той има ценната за всеки общественик дарба да привлича хората - и това е вродено, както у други лица е вродено да отблъсват хората, дори когато желаят да им се харесат и да ги задържат.
В областта на дневния печат, заслугите на д-р Дитрих са големи. Той спомогна, че само за техническото усъвършенстване на пресата, но главно за нейното духовно възраждане.
Германският журналист се прероди. Той не е вече книжовен кондотиере на тази или онази партия, стопанска група, съсловно сдружение, тайна секта и пр. и пр., каквито бяха повечето журналисти от стария режим, каквито са и сега повечето журналисти в псевдо-демократическите държави. Германският журналист е национал-социалист не само по принадлежност, но по светоглед, което е най-важното. Той е проникнат от идеите, които Фюрерът пръв възвести на своя народ и които неговите. сътрудници, между които в първите редици самият Дитрих, развиха, проповядваха и внушаваха.
Щом държавата му се вижда като народна общност, журналистът ще работи за нея както би работил за себе си. Проникнат ли е от духа на органическия универсализъм, той няма да се чувствува ограничен в свободата си от ръководството. В света на националсоциализма, германският журналист се чувствува свободен служител на своя народ. Щом няма борба на класи, на партии, на съсловия, на свободни и професионални организации - няма да има безсмислена полемика, която прави журналиста дребнав и злъчен. Призванието му да служи на целия народ, издига високо самочувствието му на общественик, на ръководител и същевременно изразител на националните мисли, желания, интереси, идеали. Защищавайки една кауза, оборвайки друга, журналистът има чувството на честен войник, а не на наемник.
Духовният образ на германския журналист, в чието моделиране има участие и изкусната ръка на д-р Дитрих, ще изпъкне най-ясно, ако го сравним с неговата противоположност - журналистът от либералнодемократичния режим в старата Германия или в днешните плуто-демокрации. Без да се обявяваме против свободата на печата, длъжни сме да имаме пред вид_ злоупотребленията с тази свобода и то най-злокачествените - организираните злоупотребления, при които „свободният” журналист е само инструмент, само платен агент на стояща вън от него воля. Неведнъж журналистът е принуден да се бори със своята съвест, с личните си убеждения - докато свикне! Книгата на д-р Дитрих „Световният печат без маска” е изобличително вдигане крайчеца на тайнствената завеса, зад която се крие страшната корупция на тъй наречения „свободен”, либералистичен, демократичен и т. н. печат.
Този въпрос е извънредно важен, но до сега, у нас поне, не е бил поставен правилно. Необходимо е да се разгледа проблема чисто научно, като безпристрастно се изложат и всестранно обяснят критически, всички моменти в свободата на печата, в нейното пристрастно ограничение, в разните видове злоупотребления с тази свобода, но и злоупотребленията с ограничението й. Политическата и правна история, обширната книжнина по предмета, както и сензационните разкрития за тайнствените и нечестиви дирижировки на пресата от разни егоистични и дори противонародни среди - всичко това представлява богат материал за научна работа, като предпоставка за правилното политическо и правно разрешение на този толкова спорен и болезнен за обществото въпрос. И тук, току-що поменатата книга на д-р Дитрих е една изходна точка.
* * *
Ото Дитрих излезе от окопите на световната война, мина през школата на водача Хитлер и се закали в борбите на Движението. Така той се оформи като общественик и националсоциалист.
Д-р Дитрих не научи националсоциализма като теория, защото учението на Хитлер беше кръв и дух от духа му. Стопроцентов националсоциалист, Дитрих трябваше само да намери формата, в която да изрази мислите си, за да ги предаде ясно и убедително на своите сънародници и на света.
Премного зает със служебна работа, д-р Дитрих няма време да пише големи книги. Той си служи с формата на научно-политическата сказка, която дава възможност да се изложи синтетично едно схващане, да се хвърлят научно-планомерно основните начала, и да се остави на специалистите да ги разработят в системата на една политическа философия, каквато е националсоциалистическото учение за държавата, обществото и стопанството.
И наистина, философските и правните факултети на германските университети подемат широко начертания светоглед на Фюрера, общата философия на Алфред Розенберг, правната философия на д-р Ханс Франк, основните начала и догми на д-р Дитрих - и ги разработват монографично или в система. Чистите учени, дълбоко проникнати от духа на националсоциализма, въвеждат в научна система фактите на революцията и постулатите на нейните творци. Така, в искрено сътрудничество между политици и учени се изгради грандиозното духовно здание на националсоциализма, който вече е напълно оформено учение за държавата, каквото е и либерализма като основа на старата демократично-парламентарна държава. Никаква взаимна омраза, никаква завист, никакво гонение между политици и учени, между реформатори-творци и обоснователи на реформите.
Да се излага и обяснява политическата философия на д-р Дитрих е излишно, тъй като тя е изложена от самия автор много ясно, кратко и достъпно. Наистина, основните догми на неговото учение са постулирани от Адолф Хитлер, който е оригиналният създател на национал социалистическия светоглед. Но Дитрих ги е схванал много проникновено, подредил ги е с усет към философска систематика и популярност, и с това става етап в тяхното развитие.
Отричането на индивида като културно-исторически и логичен приус, както и заменянето му с приоритета на обществото - съставляват изходната точка на хитлеристката социология. Тази основна идея намираме във всички съчинения на д-р Дитрих. На нея той е посветил и едно нарочно изследване - „Общност и личност” - една сказка, държана пред берлинските студенти през 1937 година.
Преминаването на нашето мислене от Аз към Ние, намира своя философски израз в универсализма. И д-р Дитрих, подобно на всички националсоциалисти, е универсалист; но той поставя своя органичен универсализъм върху расово-биологична основа, и по това се различава от кинетичния универсализъм на Отмар Шпан.
Националсоциализмът, значи, гради държавата, обществото, стопанството, социалните отношения, духовния образ на човека - върху почвата на универсализма, който е противоположен на индивидуализма. От тук произтичат и се обясняват множество отделни институции на новата държава. Например, формата на управлението; формите на производството и начините за разпределението на произведените стопански блага; социалните отношения, стойността на отделната човешка личност и отношението на общността към нея, както и обратното; проблема за равенството и за личната свобода; и др. На тези, именно, основни проблеми в новото общество и в новата държава, намираме кратки, но точни отговори в политико-философските съчинения на д-р Дитрих, които ние издаваме на български, като първи и трети номер на нашата библиотека.
* * *
Студията „Философските основи на националсоциализма” беше произнесена като академическа реч в аудитория максима на университета Кьолн, на 16 ноември 1934. Тя е един от първите опити да бъде националсоциализмът по-ставен върху философска основа.
Любопитно е, че д-р Дитрих държа сказката си няколко седмици след приключването на VIII международен конгрес на философите в Прага. На конгреса бяха представени 21 държави, с повече от 600 делегати. На този сбор - чието чисто научно значение нямам намерение да отричам - блесна цялата затрудненост, за да не кажа безпомощност, на модерната индивидуалистична философия, да се справи с изискванията на времето. В центъра на разискванията бе по-ставен въпросът за кризата в демокрацията. Въпреки безупречната ерудиция, методичните анализи, остроумните критики, добрите намерения и пр. - не се дойде до никакво разрешение на проблема. Най-многото, тя бе поставена правилно и на широка основа. Защото философите бяха в грамадното си мнозинство от старата школа. Те не смееха да отрекат демокрацията и парламентаризма, а това значеше, че се мъчеха да коригират индивидуалистичния светоглед, с цел да го запазят като мерило и за в бъдеще
Много духовито се провикна редакторът на „Франкфуртер цайтунг” д-р Рудолф Кирхер:
„600 философи и никакъв резултат! Един журналист и ето едно чистосърдечно предложение!”
Работата е там, че този журналист бе и политически философ; второ, че той имаше смелостта да отрече господстващия идол - либерализма.
На 20 юли 1944 г., веднага след предателския атентат срещу Фюрера, Ото Дитрих, който по това време се намирал във „Волфшанце”, веднага се свързал с райхсминистър д-р Гьобелс в Берлин, използвайки специална линия за връзка и го уведомил за атентата и че за щастие Фюрера е невредим. Това позволило на д-р Гьобелс да вземе моментални мерки за разбиването на предателите в Берлин.
Според политическото завещание на Фюрера, Ото Дитрих запазва поста си на шеф на пресата в Райха. На 18 май 1945 г., е арестуван от британските войски. Осъден е от незаконния трибунал в Нюрнберг на 7 години затвор. Освободен е на 16 август 1950 г. Умира 2 години по-късно, оставяйки мемоари, които обаче са писани под грубата намеса на окупаторите, докато е бил в затвора и нямат сериозна стойност. |
