Артур Аксман

(18 февруари1913, Хаген - 24 октомври 1996, Берлин)

Водач на Хитлеровата младеж от август 1940 г. до края на войната - 1945 г.

Артур Аксман е роден в Хаген на 18 февруари 1913 г. като най-малкото от петте деца на юрист. През 1916 г. семейството му се премества в Берлин-Вединг, скоро след това баща му умира и семейството му изпада в тежко положение. На 14 септември 1928 г. Аксман присъства на реч на д-р Йозеф Гьобелс и живо се заинтересувал от идеите на националсоциализма. През ноември 1928 г. се присъединява към Хитлеровата младеж и скоро е назначен за неин ръководител в район Берлин-Вединг на германската столица. Бързо прави кариера - през 1929-30 г. е лектор в актива на Националсоциалистическият студентски съюз. На 12 март 1931 временно прекратява партийната дейност и постъпва в Берлинския университет, през юни-юли майка му и братята му губят работата си и той е принуден да напусне университета.

През месец септември 1931 г. постъпва в NSDAP. През 1932 работи в Имперското ръководство на Хитлеровата младеж, където отговаря за младежта в заводите и професионалните гимназии. От 1933 е гебийтсфюрер и ръководител на социалното управление, активно работи за ликвидирането на младежката безработица, професионалната подготовка на младежта и ваканционното обучение в селското стопанство. От същата година е ръководител на Държавният съвет на Райха по въпросите на младежта. От ноември 1934 г. е ръководител на Хитлеровата младеж в гау Берлин-Бранденбург. Член на Академията по германско право. От началото на войната през септември 1939 до май 1940 г. служи като войник във Вермахта на Западния фронт. От 1 май 1940 е назначен за заместник на имперския ръководител на младежта. На 8 август 1940 г. е назначен за на Имперски ръководител на младежта на Райха (Jugendführer des deutschen Reiches) и Имперски ръководител на младежта към NSDAP (Reichsjugendführer der NSDAP) на мястото на Балдур фон Ширах. По това време получава и най-високия ранг на националсоциалистическата партия - Райхслайтер.

Провежда милитаризацията на Хитлеровата младеж, въвежда задължителна военна подготовка, прави Хитлерюгенд основен резерв за попълнения на кадри във Вафен SS (най-вече за 12-та бронетанкова дивизия на Waffen SS - Hitlerjugend). През 1941 г. отново участва във войната, този път на източния фронт, където след тежко раняване губи ръката си. От октомври 1941 г. е народен представител от Източна Прусия в Райхстага.

На 4 януари 1944 г. е награден с Германския орден - най-високото отличие на националсоциалистическата партия, присъждано за изключителни заслуги към Райха.

През 1945 г. мобилизира около 1 000 младежи от Хитлеровата младеж за участие в отбраната на Берлин. Повечето от тези младежи участват в героичната отбрана на Зееловските възвишения. Аксман категорично отхвърлил предложенията за участие на девойки в бойните действия с думите: „Жените даряват живот в света, не го отнемат!”.

През последните дни на април 1945 г. Аксман е неотлъчно до Фюрера в бункера на Райхсканцлерството. Едва на 1 май напуска бункера заедно с Мартин Борман и др. националсоциалисти. Успява да избегне залавяне от болшевиките и няколко месеца се укрива под фалшивото име Ерих Зийверт в Мекленбург, Горна Померания. През ноември 1945 г., в Любек установява контакт с бивши членове на Хитлеровата младеж и NSDAP и създава нелегална националсоциалистическа организация. Американците го арестуват в Бавария през октомври 1946 г. През април 1949 г. Нюрнбергския псевдо-съд го осъжда на три години и три месеца в трудов лагер.

След освобождението си завършва школа за професионална специализация и работи като представител във фирма за търговия с кафе. През 1958 е осъден от окупационния Берлински съд на глоба от 35 000 марки за „престъпления против младежта” – равняваща се около половината от неговата собственост в Берлин. През 1960 г. основава търговска фирма, която обаче не просъществува за дълго. В периода 1971-76 работи като представител на испанска фирма, след като за втори път неуспешно е опитал да направи собствена фирма. През 1985 г. се връща в Берлин, където постоянно поддържа контакти със свои бивши съратници. През 1995 публикува мемоари със заглавие: „Das kann doch nicht das Ende sein” (Това не може да бъде краят).